— Преди тридесет години по време на комуната не беше шейх! Баща му беше, а той обичаше да живее свободно, а не конвенционално. Оттогава са останали големи приятели и всеки път, когато минава през Лондон, се отбива да ни види!
— Надявам се, че внезапното ми пристигане не е било нежелана изненада — извинява се Амджад.
— Не, за нас е чест и удоволствие, тази къща е и Ваша — Делфина се навежда в дълбок поклон.
Докато родителите ми придружават Амджад в залата, изглежда, че Делфина се съживи по чудо. — Шейх в Денби! Ашфорд, това събитие ще остане в историята. Херцог Невил и един шейх!
— До преди пет минути щеше да вдигнеш барикади и да разположиш цяла пехота, която да отблъсне приятелите на родителите на Джема и между другото, това е нейната вечер, рожденият й ден, помниш ли?
Делфина върти очи като момиченцето от Екзорсиста и тръгва да търси своя прочут нов гост.
Ашфорд ме гледа оскърбен. — Извинявам се за майка ми.
— Не полагай излишни усилия. Майка ти е непростима и я приемам такава, каквато е, тъй като и тя е длъжна да ме приеме такава, каквато съм.
— Честит рожден ден! — Харинг прави влизането си в Денби с обичайната си уверена крачка. — След лунапарка, очаквах да намеря поне един механичен бик, но останах разочарован.
Ашфорд изсумтява. — Майка ми направи всичко сама. Както виждаш, подписът й е доста разпознаваем.
— Винтидж шампанско от 97-а, тежки ястия като нощни шкафчета от масивно дърво, които ще усвоя вдругиден, и струнен квартет… — рецитира Харинг, предавайки се.
— Няма да има струнен квартет. Автобусът им се е развалил — информира го Ашфорд.
— Бог съществува! — радва се Хас.
Точно когато Сесил прекрачва прага от балната зала, се чува мелодията на от Т. Рекс.
— Това се казва музика! — възкликва с изненада приятелката ми.
— Какво разбираш от музика, след като слушаш само траурни маршове? — подиграва се Харинг.
— Единственият траурен марш, който бих слушала, е този за погребението ти и ако някой там горе ме обича, няма да се налага да чакам твърде много. — Враждата им се отваря отново.
Влизаме в балната зала и забелязвам на балкона баща ми със слушалки, ровещ в записите си.
— Баща ти е гений — коментира Ашфорд. — Свързал е стереото към грамофона.
— Баща ми винаги знае как да спаси ситуациите.
— Но така поемаме огромен риск.
— Какъв, Ашфорд? — питам го.
— Това да се превърне в най-готиното празненство някога.
Отначало гостите са смаяни, изненадани от развоя на вечерта, но музиката от седемдесетте и осемдесетте не пречи на никого и скоро атмосферата оживява, а дансингът започва да се пълни.
Баща ми знае как да го направи и ни пуска хитовете на Джими Хендрикс, Ху, Доорс, Джанис Джоплин, Бийтълс и най-доброто от неговите дискове.
Всички джентълмени ме канят на танц, за да ми отдадат почит, монументалната торта е сервирана и Ашфорд ми нахлузва на пръста огромен изумруден пръстен, наследство на семейството, като подарък.
Всичко е перфектно, чак ме боли при мисълта, че всичко това е постановка.
56. Ашфорд
Вечерта приключи, дори и последните гости си тръгнаха.
Връщайки се в балната зала, намирам Джема, седнала на една от масите с пола, събрана около бедрата и боси крака. Изглежда уморена, но щастлива.
Около нея слугите са заети с подреждането на залата.
— Това беше невероятно празненство. Изглеждаше, че ще потръгне зле, но вместо това всички гости бяха развълнувани. Лорд Невил не спря да ми прави комплименти — коментира Джема.
— А ти доволна ли си? — питам, приближавайки се до нея. — Това е твоят рожден ден, няма значение какво мислят другите хора.
— Да, много се забавлявах. Благодаря, че остави диджей сета на баща ми.
— Беше страхотен — наистина мисля така.
— Да, такъв е.
— А подаръкът? Харесва ли ти?
Тя поглежда ръката, на която блести изумруденият пръстен. — Мда, красив е. Това е важен пръстен, ако се хвърля в басейна, със сигурност ще отида на дъното като Титаник, много е красив…
— … но не е твоят тип — заключавам, усещайки лекото смущение в тона й.
Джема се извинява с лек глас. — Нямах предвид…
— Ти не си от типа жени, които ще скачат от радост при вида на диаманти, разбрах това.
— Това не е нещо, което някога съм мислила, че мога да имам, така че не съм фантазирала много. И признавам своето невежество: може да е фалшив, но аз дори няма да разбера.
Не мога да откъсна поглед от нея. — Но трябва да оставяш от време на време да те глезят. На мъжете им харесва.
В погледа й минава искра. — И на теб ли?
— И на мен — след което й подавам ръка. — Да танцуваме?
— Цялата вечер танцувахме.
— Със стотина други хора наоколо. — Соча към центъра на залата с кимване на глава. — Искаш да ти се моля?
— Не.
Разпускам слугите и пускам на конзолата на Ванс един от неговите записи.
Музиката започва и аз поставям ръцете на Джема около врата ми, а моите обгръщат ханша й.
— , класика — отбелязва Джема.
— Това вероятно е съшият запис, който Бог слуша.
— Ти и баща ми сте много в синхрон.
— Той е човек, с когото лесно мога да се разбера, за разлика от…
— От мен? — изпреварва ме тя.
— Не, щях да кажа от майка ми.
— Беше по-лесно, когато беше предсказуем, знаеш ли?
— Какво беше по-лесно? — питам аз.
— Да те мразя — признава тя с палава усмивка.
— Мога да го направя още по-трудно, знаеш ли?
— Как например?
Приближавам лицето си до нейното по много двусмислен начин и я виждам как се колебае. — Провери джоба на якето.
Джема се задържа, сякаш съм скрил капан вътре, готов да щракне върху пръстите й, и след кратко колебание най-накрая изважда двата си пръста от джоба.
Гледа билетите няколко секунди, преди да разбере. — Билети за ВИП ложата за финала на Шампионската лига срещу „Барселона“! В Париж! Боже мой, не мога да повярвам!
— Толкова много се потруди да направиш рождения ми ден специален, че трябваше да намеря нещо също толкова специално за твоя.
— Аз съм без думи.
— Те не са необходими. Изражението ти разкрива цялата възможна благодарност.
— Откъде знаеш?
— Ще бъда честен. Ланс ме информира за дните.
Джема свива рамене почти засрамена. — Сега наистина съм в затруднение.
— Както виждаш, аз не съм толкова глупав да вярвам, че изумруден пръстен може да те направи щастлива. Научих се да те познавам в добро и в лошо, а баналността не е част от теб.
Джема навежда поглед към невидимото пространство между телата ни, докато се люлеем в ритъма на музиката.
— Може ли да вдигнеш лицето си? Мисля, че се изчерви, и не бих искал да пропусна шоуто! Това се случва толкова рядко!
Изведнъж тя вдига лице и там има всичко, което може да ме убие: тези големи сини очи, дълбоки и лъщящи, рамкирани от дългите й мигли, лицето й е озарено от светлината на свещниците и устните. Боже, обсебен съм от тези устни: плътни, месести, перфектно очертани и открехнати.
Бих искал да я целуна. Мога да я целуна.
И тя, изглежда, го очаква. Точно когато съм на милиметър от нея, музиката спира и високоговорителите излъчват грубо разкъсване на иглата, която се издига от грамофона.
Сякаш някой е влязъл, за да ни раздели. Стряскаме се и се дистанцираме, след което тя отива да вземе обувките си, казва ми лека нощ с тих и срамежлив глас и излиза от залата.
Обърни се.
Обърни се.
Обърни се.
Знаех си! Тя се обърна! Тя се обърна назад.
Значи, и ти имаш чувството, че си оставила нещо тук, а, Джема? Нещо, останало във въздуха между теб и мен?