Когато отново се обръща и си тръгва, все едно част от нея е останала в залата.
Оставам в плен на хипнотизиращото усещане за дежаву точно както онзи следобед в басейна.
57. Джема
Всичко ми убягва.
В пълна бъркотия съм.
Това объркване, което започва от корема и достига до главата.
Знаете ли онова чувство на празнота, което изпитвате, когато се пускате в свободно падане?
Веднъж на детската площадка се качих на въртележка кула със седалки, които отиваха толкова нависоко, колкото на върха на небостъргач, след което платформата пускаше седалките. Тук е същото усещане за празнота със стомах, който се издига до мозъка, поемайки сърцето със себе си.
Събличам дрехите си агресивно, дърпайки бюстието по краищата, докато не падне върху глезените ми.
Също така бих искала да си сваля кожата, ако можех, чувствам, че се задушавам. Толкова много, сякаш изгарям.
Отварям прозореца и студеният въздух в средата на септември кара дългите завеси да се поклащат, докосвайки кожата ми като хиляда пръста.
Сякаш са на Ашфорд.
Значи, всичко е вярно. Част от мен харесва Ашфорд. Ашфорд арогантният.
Ашфорд гордият.
Ашфорд разглезеният.
Ашфорд надменният.
Ашфорд, който тази вечер беше красив като бог.
Все още не мога да го приема. Но не мога да го отхвърля. Гледам го и мисля, че е красив, нямам търпение да проговори само за да чуя гласа му, дори ме интересува това, което казва.
Чувам шумове в съседната стая. Той е. Върна се.
Усещам как паниката ме връхлита. Меря стаята с големи крачки и след това се озовавам пред свързващата ни врата. Тя не е заключена. Не съм я заключвала от известно време.
Облягам се на вратата с ръце, гърди, корем, крака, сякаш мога да премина през нея с тялото си. Само срещу лъскавото и студено дърво осъзнавам колко е висока температурата на кожата ми. Как може четири минути бавен танц да ме докарат дотук?
Достатъчно, вече съм възрастна, трябва да поема контрол над тази абсурдна фикс идея и да я спра.
Имам нужда от нещо, някой, върху което да прехвърля тази моя фиксирана мисъл веднъж завинаги.
Като за начало от утре ще се опитам да избягвам Ашфорд колкото е възможно повече, и ще говоря с него само ако е много необходимо. Далеч от погледа, далеч от сърцето и от всяка друга моя анатомична част, която реагира против волята ми всеки път, когато го намеря пред себе си.
58. Ашфорд
От нощта на рождения ден, от тази полуцелувка, Джема е неуловима.
Някакъв вид присъствие тук в Денби: тя е тук, чувствам я, но не я виждам и веднага щом вляза в една стая, тя излиза от другата врата. Като полтъргайст е.
Майка ми, от друга страна, се е превърнала в сянка на Ванс и Карли, виси им на главите с надеждата да види султана на Бруней или императора на Япония всеки момент и не прави нищо друго, освен да ги пита кога шейхът ще дойде при нас отново на посещение.
Те с учтивост и възпитание я оставят да ги следва.
Но тяхната благословена дъщеря не е на разположение и кълна се, мисля, че полудявам.
Понякога бих искал да нахлуя в стаята й, докато спи, и да й изкрещя: „Опитай се да избягаш сега!“, но не е присъщо за мен. Дори няма да бъде трудно, тъй като от известно време не заключва вратата си и това също кара мозъка ми да пуши: нарочно ли го прави? Не го ли прави нарочно? Иска да вляза ли?
По-добре беше, когато беше по-зле, когато между нас имаше открита война, защото поне границите бяха ясни: ти си там, аз съм тук и ако трябва да говорим помежду си, това е просто за да се обиждаме.
Сега не, ние сме в тази двусмислена сянка между бизнес партньори, приятели, съучастници, замесени във фин флирт (който, не крия, помогнах да създам), в който вече нямам сценария за моята роля.
Бих говорил с Харинг за това, но го познавам твърде добре и знам, че няма подходящата чувствителност да засегне темата. Интелектуалният финес не е неговата сила.
Но тази вечер има премиера в театъра и затова, иска или не, Джема ще дойде с мен в Лондон, за да присъстваме на събитието.
След внимателно проучване от прозореца на кабинета ми я намирам в конюшните с намерение да подстригва Попи и използвам възможността да й напомня, тъй като не искам да измисли някой план, за да не дойде с мен.
— Щях да те пусна вече за издирване — хващам я в гръб, карайки я да подскочи.
— Аз… бях заета — залита, без да ме гледа в очите.
— В имение, гъмжащо от слуги, намирам оправданието ти за неправдоподобно.
— Извинявай, имаш ли нужда от нещо? — изсумтява с раздразнен тон.
— Отбих се, за да ти напомня, че тази вечер имаме премиера в театъра в Лондон, в случай че си го забравила.
Тя продължава енергично да подстригва Попи, който, раздразнен от грубото докосване, цвили. — Добре направи. Всъщност бях забравила.
— Добре, усещам, че присъствието ми не е добре дошло, въпреки че сме в моята къща и следователно няма нищо, което да те упълномощава да се отнасяш така с мен. Гледай да бъдеш готова, в шест ще те изчакам на входа. Приятен ден — обръщам се решително и си тръгвам от конюшнята. Кучка!
— Каква ще е постановката? — пита ме тя, когато вече съм на вратата.
— Шекспир. „Укротяването на опърничавата“.
59. Джема
Толкова съм изнервена, че треперя като лист. Беше по-добре да присъствам на социалните събития, когато Ашфорд за мен беше благороден и арогантен манекен. Присъствах, без да придавам тежест на аристократите и етикета.
Вместо това в случая с премиерата тази вечер не мога да не се замисля, че ако бяхме в паралелна Вселена с Ашфорд и бяхме женени по любов, би било идеалното романтично излизане: да се държим за ръка в театъра, крадейки погледи между един акт и друг, той ме гали по крака, затопляйки коприната на роклята ми, мога да го гледам, без да навеждам очи и да се изчервявам, фантазирам за линията на оформените му рамене, очертани от сакото, което го обвива до съвършенство, губя се в яркозелените му очи, искрящи от страст, оставям върха на пръста ми да се плъзне по перфектно очертаната му челюст, прокарвам ръката си през меката му коса и карам всички останали жени да умрат от завист, когато ме придружава във фоайето и има очи само за мен.
Но не, не и не. Не мога да се влюбя в него, защото това нещо рано или късно ще приключи и когато дойде времето, аз имам правото и дълга да напусна Денби с достойнство и с високо вдигната глава, а не като упорита фенка на момчешка банда със сълзи в очите и подут нос.
Трябва ли да ходя на тази премиера? Добре, ще вляза в този невероятен Зак Посен от шифон и ще изпълня задължението си със стиснати зъби.
Моята решителност е разбита за секунди, заставайки пред
Ашфорд, който е като скулптура и е перфектен във фрак.
Това е удар под пояса.
В колата си мълчим, докато се отправяме към Лондон в полумрака.
Той изобщо не изглежда притеснен, а напротив — тих, кротък и спокоен. Неспокойната съм аз. Може би днес следобед преувеличих: в желанието си да се държа на дистанция, бях направо груба и той не можа да не го отбележи.
Събирам смелост да се извиня. — Съжалявам за този следобед. Бях груба с теб.
— Благодаря — е краткият му отговор. Това ли е всичко?
— Бях нервна, имах мисли в главата си, а и ти знаеш, че имам лош нрав. Не е оправдание, обаче ти отговорих грубо, а ти не го заслужаваш.
— Всичко е наред. Важното е, че сред нас цари най-добро разбирателство. — Той не се обръща и държи очите си неподвижни пред себе си, фокусиран върху шофирането.
— За какво се говори в това „Укротяването на опърничавата“? — Опитвам се да започна разговор, за да премахна напрежението.
— Ланс не те ли е инструктирал за творбите на най-великите английски драматурзи?
— Аз съм само на половината път с Шекспир. Вчера приключих с гледането на Антонио и Клеопатра, този с Лиз Тейлър.
— И така, „Укротяването на опърничавата“ е комедия от недоразумения въз основа на характера на Катерина, много богата девойка с раздразнителен и своенравен характер, упорита, с остър и фин ум, която, без да желае, се жени за Петручо, благородник в упадък, който търси заможна съпруга, с която често си играе и я унижава. Напомня ли ти за нещо?