Правя се, че не го чувам. — Не, не бих казала.
— Точно така. Защото в крайна сметка Катерина се превръща в послушна и влюбена съпруга — завършва той с подигравателна усмивка.
Ето ни в Лондон. Отдавна не съм стъпвала тук и хилядите светлини, които осветяват Уест Енд, изпълват очите ми.
Театърът е пълен и след като сме във фоайето, се забавляваме с няколко малки групи познати на Ашфорд (и отскоро и мои) и се поздравяваме.
Разбира се, Паркър, като всяко благородно семейство, имат свой резервиран балкон ложа. Паникьосвам се, когато Ашфорд затваря застланата с кадифе врата след себе си.
Тези балкони са зъл инструмент на дявола: на публично място и в претъпкан театър, имат дяволската способност да оставят двама души сами, потопени в пълна поверителност. На тъмно даже.
И вече знам какво се случи миналите два пъти, когато с Ашфорд се оказахме твърде сами, твърде близки и с твърде много интимност помежду ни.
Премествам стола си възможно най-далеч от неговия и за да избегна всякакъв контакт, дори и само визуален, прикрепям сребърния бинокъл до носа си и започвам да гледам към публиката.
Трябва да намеря някого, към когото да насоча вниманието си.
Запленена от спектакъла, двата часа постановка прелитат и не забелязвам, че се държа за подплатения парапет. В крайна сметка се провалих в добрите си намерения и по време на спектакъла не можах да не разменя няколко приказки с Ашфорд относно най-завладяващите сцени. Безспорно е: кавгите между двойката протагонисти и техните недоразумения са въглеродното копие на тези между мен и него.
В колата на връщане не мога да не забележа, че поема по неизвестна причина по най-дългия маршрут до Денби.
— Ако възнамеряваш да караш така през цялото време, ще стигнем Денби, минавайки през Йоркшир — дразня го, за да разбера какво си е наумил.
— Не ми се спи — отговаря кратко. — Шофирането помага.
— Имам идея. — Може би мога да хвана топката в свои ръце и да намеря лекарство за това мое влюбване. Клин избива, казват…
— Никога повече няма да ме чуеш да казвам това, така че се възползвай от него: сподели.
— Да отидем в клуб — предлагам.
— Моят е само за джентълмени, няма да те допуснат.
— Нямах предвид твоето мъжко светилище. Имах предвид в някой местен. Да пийнем нещо, да потанцуваме. Като двама нормални тридесетгодишни. Е, тридесетгодишният си ти. Аз съм на двадесет и шест.
— Сякаш тази разлика има значение.
— Ако бях на дванадесет, а ти на осемнайсет, щеше да има — възразявам.
— Ако ти беше на дванадесет, а аз на осемнадесет, това би било незаконно — казва той.
— Ще продължа да подчертавам разликата непридирчиво.
— Непридирчиво? — пита невярващ. — Трябва да кажа на
Ланс да спре. Беше по-забавно да мога да упражнявам моето културно превъзходство, подигравайки се с твоите граници.
— Моите граници? Културно превъзходство? Ашфорд Паркър, знай, че не само достигнах така нареченото превъзходство, но и имам достатъчно шансове да го надмина.
— Не ме предизвиквай, ще загубиш.
— Говорейки за предизвикателства… Винаги сме играли на твой терен. Трябва да играеш и на моя, ако не се страхуваш да загубиш.
— Например? — пита той.
— Трябваше да присъствам на чай, градински партита, обеди, закуски, жива картина, търгове, турнири по поло… Винаги си играл у дома. Сега е моментът да се мериш с мен на мой терен.
— Аз съм джентълмен и трябва да призная, че си права. Хайде, избери терена.
— В Лондон сме, да отидем в клуб! Не би оцелял и половин час.
— Подценяваш ме. Смяташ, че един херцог никога не е имал нощен живот.
— Мисля, че е малко вероятно — не се съгласявам.
— Много добре, ще имаш възможността да промениш мнението си. Какво е предизвикателството?
— Кой ще свали повече?
Ашфорд избухва в смях. — Как, моля?
— Много съм сериозна. Влизаме в клуба, флиртуваме с някого и накрая ще видим кой има повече телефонни номера.
Ашфорд кима. — Съгласен съм.
— Снимки, документиращи целувка, се броят двойно — добавям аз. От друга страна, ако трябва да намеря някого, който да ми помогне да изчистя мозъка си от нездравословните мисли, които са го претъпкали напоследък, целуването на непознат ми се струва минималното.
— Не мога да вляза в клуб и да целувам произволни жени. Аз съм херцогът на Бърлингам! Ще попадна във всички вестници. И това също важи и за теб, херцогиньо — протестира той.
— Ако не си съгласен, това означава, че се страхуваш да не загубиш.
Той въздъхва предаден. Всеки мъж се поддава на тази фраза.
— Да вървим! След месеци на етикет и добър тон заслужаваме някоя спонтанна вечер и никога не се знае, някой може да си заведе трофея вкъщи за едно здравословно чукане и после чао.
— Искаш да се споразумеем за изневяра? — той изглежда все по-невярващ.
— Ние сме отворена двойка, нали? — питам, повече за да напомня на себе си, отколкото на него.
— Абсолютно — казва той.
— Значи, си съгласен?
— Избери клуба. Отиваме веднага — нарежда ми той.
Когато пристигаме пред клуба, Ашфорд паркира уверено с една маневра. Винаги си мисля, че ако бях кола, бих искала да ме кара той, защото движенията му са уверени, ясни, без никакъв намек за колебание. Не разкъсва зъбните колела, завива с прецизност и леко докосване на волана, ускорява и спира нежно. И всяка маневра се извършва с лекота, сякаш е оборудван с естествен сензор за паркиране, дори в най-недостъпните ситуации.
Опитвам се да се разсея от тези странни мисли за шофирането на Ашфорд. За какво, по дяволите, мисля?
— Не може да влезем така облечени — правя пауза, наблюдавайки нашите облекла.
— Как така? Ние сме толкова елегантни!
— За театъра може би… Но за клуба сме като селяндури!
— Със сигурност няма да се върна в Денби, за да се преоблека! — отсича той вече нетърпелив.
— Разбира се, че не… Да видим — мисля за момент. — Измислих го! — казвам, сваляйки роклята си и оставам по копринена фуста и червено дантелено боди на Стела Маккартни. Свалям горния край на роклята и го поставям като шал.
— Сега да видим и теб — казвам аз, изучавайки какво мога да променя във вида на Ашфорд. — Махни си сакото — нареждам.
— Не се и съмнявах — коментира той.
— И папийонката.
Тропам с пръсти по подлакътника, размишлявайки. Нещо липсва, но не знам какво.
— Ммм, да видим, жилетката е добре, но… Сетих се — казвам, навивайки ръкавите на ризата до средата на предмишниците му и разрошвам косата му, за да му придам онзи небрежен вид от типа „Аз съм прекадено готин, за да си правя косата, дори и да ми е отнело половин час“.
— Ето. Сега наистина си сек… — спирам секунда преди да довърша думата, за която бих се наказала сама. Щях да кажа, че Ашфорд е секси? Боже, наистина трябва да си намеря някого.
— Наистина какво? — подканва ме той.
— Ъъъ… модерен.
— Модерен — повтаря неубеден в това.
— Е? Ще вървим ли? — отрязвам, излизайки от колата.
До входа на клуба отварям и затварям ръката си, опитвайки се да премахна усещането при контакта с косата му и изтръпването, което остана в пръстите ми.
60. Ашфорд
Следвам Джема, докато тя уверено влиза в претъпкания клуб.
— Нека ловът започне. — Тя протяга ръка към мен, за да дадем начало на предизвикателството.
Стискам я, макар че трябва да призная, че съм разкъсван между противоречиви чувства: желанието да победя и желанието да я контролирам. Да, безполезно е да го крием: жена, която иска, винаги намира на място като това. Все едно да ловиш с магнит; всеки мъж, когото тя закачи, би се радвал да й даде своя номер, да я целуне и да я заведе в тях и т. н. Тя спечели от самото начало. И не съм сигурен, че съм съгласен с това.