— изтъквам.
— Не обичам другите да докосват нещата ми.
— Не съм твоето нещо и това не беше духът на вечерта — протестирам без особено убеждение.
— Духът се промени. — Тонът му става сериозен.
— Сигурно липсваш на малката ти блондинка на дивана?
— Нещо в мен иска да разследва това, което ми се стори хубав и добър флирт и което накара кръвта ми да кипи допреди минута.
Ашфорд ме придърпва към себе си, сякаш дори не е чул моят въпрос. — Танцувай с мен.
— Какво? — моята изненада не може да бъде по-автентична.
— Танцувай с мен — Ашфорд ме сваля от куба, хващайки ме за кръста.
Ръката му държи моята, насочвайки ме към центъра на дансинга.
— Там горе се чувствах малко изложен на показ — отбелязва той.
Не знам какво да му отговоря. Тук в тълпата сме по-близо, отколкото бяхме преди, даже да не кажа смачкани.
— Знаеш ли какво би ми харесало? Направи това движение, което те видях да правиш преди малко.
Нищо, в съзнанието ми няма нищо. Едва успявам да откача очите ми от неговите, само за да проследя движенията на устните му. — За какво говориш?
— За това — той стиска бедрата ми, привличайки ме към себе си и придружена от неговата тяга, тазът ми започва да се клати заедно с неговото плавно бавно движение.
Устата ми пресъхва. — Ашфорд, колко джин с тоник изпи?
Очите му приковават моите с израз на абсолютна сериозност.
— Нито един. Никога не съм бил по-трезвен. Ти?
Поклащам глава за отрицание. Аз му вярвам. Не лъха на алкохол. Усещам аромата на тоалетна вода от Парма върху врата му, прикрита с пот. Никакъв джин. Само Ашфорд.
Той ме притиска към себе си и кара ръцете му да вървят нагоре и надолу по мен, водейки ме с бавни движения и с увлечение, което никога досега не бях виждала.
Не мога да пренебрегна думите на песента, която свири, и изглежда, сякаш е писана за мен и дори Ашфорд да не ги игнорира, мога да кажа, че сме на една крачка от бездната и не е нужно нищо за свободното падане. Ето ги и тях отново!
Искам твоята захапка. Искам да усетя твоите зъби на врата ми. Искам да опитам солта от потта ти. Ще клатя тялото ти цяла нощ. Това е похот от пръв поглед…
Искам да спре, но също така искам да продължи.
Поведението му ме лиши от всякаква способност да формулирам последователни мисли, но не мога да замълча относно един въпрос. — Какво правиш? Би могъл да имаш всяка жена, която поискаш…
— Имам я точно пред себе си — и казвайки това, поставя главата си на врата ми. Вдишва дълбоко и след това, изненада, езикът му се издига с мокра ласка от ключицата до ухото ми. Дишането ми става все по-кратко.
— Тази вечер си доста послушна, Джема — мърмори той.
Победена съм. Няма друг начин да се опиша. Ашфорд не просто флиртува с мен. Неговите намеци са изрични. И съм адски щастлива от това.
Но дали са конкретни, или иска просто да ме дразни?
Има само един начин да разбера: да се хвърля и аз.
Плъзгам ръце по гърдите му, раменете му, зад врата му, докато пръстите ми се преплитат в косата му. Притискам го, лицето ми е на дъх от неговото.
Ето ме, херцоже. Направи го или го спри. Вземи ме или си тръгни.
И той ме взема. Взема ме цялата.
Целува ме така, сякаш иска да изсмуче душата ми, а аз него така, сякаш искам да си я върна.
Времето минава и музиката продължава, докато ние с него се движим обгърнати. Само дрехите помежду ни поддържат тази мимолетна граница между приличието и скандала.
И той ме измъчва, защото знае, че сме на обществено място.
Ръцете му, които се издигат нагоре по бедрата ми, просто спират под подгъва на роклята, докосвайки дантелата на жартиерите. Той знае, че бих го поканила да продължи.
— Здравей, съпруго — шепне той между една целувка и друга.
Горя, сякаш цялата кръв от тялото ми се е качила в лицето ми. Никога не съм мислела, че една фраза може да бъде толкова еротична.
— Знаеш ли какво започнахме? — шепне той между целувките.
— Хайде да се махаме оттук — казвам.
— Напълно съм съгласен — Хваща здраво ръката ми и ме изпреварва, преминавайки през тълпата, насочен към изхода
По-късно нахлуваме в Денби, обзети от необуздана страст, едва успяващи да се изкачим по стълбите, без да се откъсваме, така че Ашфорд ме взема на ръце.
— Ашфорд — протестирам, докато той слиза с уста до деколтето ми. — Майка! Делфина е тук, в Денби!
— Делфина е пълна с валиум — отговаря, продължавайки да ме целува. — Има сто и петдесет стаи. Никога няма да ни чуят.
Без колебание го оставям да вдигне фустата до кръста ми, докато аз разкопчавам ризата му от панталона му.
Стигнали пред вратите на апартаментите ни Ашфорд ме гледа палаво: — При мен или при теб?
70. Ашфорд
Тя лежи там от лявата страна, а аз зад нея я прегръщам.
Заравям лице в косата й, за да я целуна в задната част на врата. Кожата й има уникален аромат и бих го разпознал навсякъде: сладко, захарно, топло и обгръщащо. Вдишвам с алчност и поставям още една целувка на врата й. Ако мисля за нощта, която вече почти премина, нищо от случилото се не ми изглежда реално. Обаче всичко е вярно. Когато се върнахме снощи, не бяхме вече същите хора.
Дори не е от онези „сутрини на махмурлук“, когато се събуждате с парче вълнено одеяло вместо език и послевкуса на водка все още на небцето, след това се оглеждаш и разбираш, че си гол с някаква непозната, увита около врата ти, и си мислиш: „О, по дяволите!“.
Не, ние бяхме трезви и за да бъдем сигурни, си го казахме повече от веднъж. В крайна сметка се озовахме в обятията си като напълно осъзнати и съгласни възрастни.
И беше невероятно. Не затворихме очи до зори. Джема нямаше намерение да ме остави да спя и аз също. Това беше като да се освободим от всички емоции, които бяхме натрупали: на стълбите, на пода, в леглото.
Дори след тези няколко часа сън, които за мен бяха по-скоро някакъв транс, чувствам, че желанието ми още не е утихнало и съм готов да подновя нейното.
Тя се обръща и ние сме лице в лице, моите устни докосват нейните.
— Добро утро — гласът й е дрезгав шепот.
— Здравей, съпруго — оставих тези две вълшебни думи да се изплъзнат от устата ми, които предизвикаха експлозията снощи.
Мълчим и си крадем малки невинни ласки рано сутринта и във всяка точка на тялото ми, която Джема докосва с пръсти, всички усещания от снощи се връщат. Никога не съм си представял, че ще го помисля, но… искам я още. И още.
— Бих останала тук цял ден и още една нощ — въздъхва унесена.
— Можем. Попитай и ще бъде направено. Не си херцогиня на Бърлингам за нищо. Може да останеш в леглото толкова дълго, колкото поискаш.
— Бих искала да остана в леглото цял ден. С херцога на Бърлингам — шепне тя, плъзгайки се по мен, за да открадне всички възможни допири между телата ни и я стискам.
— Мога ли да ти предложа вкусна закуска в леглото, Джема? — питам, посочвайки количката, оставена от прислугата в преддверието.
Тя се мръщи. — Не знам. Не съм фен на закуските в леглото.
Гледам я изумен. — Какво? Не познавам никого, на когото не му харесва закуска в леглото!
— Изглежда ми като за болни. В болницата те хранят в леглото.
Хващам я здраво за бедрата, като я дърпам обратно на матрака, прикована от теглото ми. — Сега ще ти сервирам аз закуската в леглото и ще видим дали ще те накарам да промениш мнението си за това нещо с болницата.
Тя ме гледа с любопитство и развеселеност, докато нося отрупаната количка с всякакви вкусотии към леглото.
— Защо ми се струва, че имаш нещо предвид?
— Имам — отговарям с тон, който е всичко друго, но не и невинен.
Плъзгам сребърния поднос върху белите чаршафи от египетски памук и оставям фина следа от мед между гърдите й и след това я облизвам много бавно.
И изсмуквам внимателно сладкото от врата й.
И захапвам малките парченца кроасан, поставени на корема й, докосвайки я с устни.