71. Джема
Ако ми бяха казали преди месец, щях да се обзаложа с късмета си, че никога нямаше да се случи. И щях да загубя. Ашфорд и аз.
Ние сме анормални. Никога не сме били нормални, броят на нашите дефекти далеч надхвърля нашите качества. Но тези качества…
Отвлечени сме и сме извън контрол.
Или по-точно, ние имаме контрол, поне от странична гледна точка.
Толкова свикнахме хората около нас да ни виждат винаги толкова прилични, сдържани и отделени, че сега би било странно да се наричаме с мили псевдоними и да показваме публично демонстрации на любов, затова ще продължим да показваме обичайните безстрастни съпрузи Паркър, влюбени, но много контролирани.
Това поведение само увеличава напрежението и привличането помежду ни, дотолкова много, че веднага след като някоя врата се затвори зад нас се нахвърляме лакомо в обятията си.
Вървим в несигурен баланс между юношеската възбуда и нимфоманията.
Вечер поне в уединението на стаята му имаме пред нас цялата нощ, за да се отдадем на фантазиите си.
Ако леглото му можеше да говори… И музикалната стая. И кабинета му. И оръжейната. И избите. Все още имам изцапана рокля с Бургундия… На кого му пука! Така или иначе Ашфорд я разкъса преди половин час и лежи изоставена някъде на пода. Върху себе си искам да усещам само чаршафите от неговото легло. И него, разбира се.
Обръщам се към него, лицето ми е на дъх от неговото и всеки път се изумявам колко невероятно е да гледам тези прекрасни зелени очи. Красив е. Не знам дали преди съм била сляпа, или сега съм. Със сигурност преди бях заслепена от всичките си предразсъдъци и от омразата ми, но винаги е имало голяма група момичета готови да го разкъсат с ръцете си, започвайки от Шест-шест-шест и онази Портиа. Портиа. Премахнах я отчасти, но не изцяло и не знам дали ще бъде разумно да я игнорирам.
— Щастлива ли си? — пита ме, премествайки кичур зад ухото ми.
— Много.
— И така, какво искаш да ме попиташ?
— Аз? — забавям се.
— Да, по изражението ти мога да разбера. Има нещо, което искаш да ме попиташ.
Кимам и събирам смелост. — Мисля, че дойде време да ми разкажеш за тази Портиа.
— Портиа? — погледът му е изумен.
— Дерек, майка ти, Харинг, всички поне веднъж изрекоха името й с изключение на теб и тъй като се отнася за теб, ми се иска да ми разясниш картината.
— Няма никаква картина за разясняване — отклонява се.
— Всички бяха готови да се обзаложат, че ще се ожените. Ясно е, че нещо е имало… — За да го накарам да разбере, че не съм на бойното поле, приближавам лицето си до врата му, вдишвайки парфюма му, примесен с миризмата на секс, който преди малко правихме.
— Добре, но нека бъдем ясни, че всичко това, което ще ти кажа, е част от миналото.
— Разбира се.
— Портиа е една от многото, които редовно са канени на обичайните приеми, познаваме се от години и подчертавам „познаваме“, не че сме приятели или нещо такова. Имаше от онази сърдечна връзка, с която хората си взаимодействат, когато посещават една и съща среда. След това, тъй като тя, както и нейните приятелки, навлезе в така наречената „възраст за сключване на брак“, аз я намирах все по-често около себе си. Сервираше се сама на сребърен поднос, ако може така да кажа. С Харинг никога не сме били особено склонни да се оженим рано и винаги съм предпочитал да запазя моите приключения извън обичайните посещения само за да не се пораждат твърде много клюки. — Ашфорд прави пауза за да е сигурен, че го слушам. — Но има и едно „но“: Портиа е красиво момиче и аз, въпреки че имам самоконтрол, не съм светец. Чаша вино беше достатъчна, в допълнение с нейните намеци, по-настоятелни от обикновено, за да отстъпя. Нещата продължиха доста, може би ги изпуснах от контрол, когато си мислех, че знам как да управлявам ситуацията. Възползвах се от нейната наличност за моето забавление, а и защото за нея беше добре, или поне така казваше! Така или иначе на вечерите и събитията винаги се оказвахме заедно, и по една или друга причина винаги бях нейният кавалер. Добави и това, че майка ми насърчаваше нашия съюз, и ще разбереш, че Портиа сигурно е решила, че е на правилния път, който ще ме отведе до олтара. И може би го беше сложила в главата на много други. Никога не съм я карал да мисли, че има такава възможност, но мисля, че тя имаше своя собствена стратегия: да накара всички да ни виждат като двойка, дори и никога да не сме били. Тя вярваше, че ако всички започнат да ми казват: „Колко добре изглеждате ти и Портиа“, „Портиа е жена за омъжване“, „Кога ще е сватбата с Портиа?“, може би щях да започна да вярвам и аз. Надеждата незабавно се изпари, когато научи, че съм се оженил за друга.
Всъщност не знам дали харесвам това, което чух. Може би не бях готова, но при мисълта, че в крайна сметка той и Портиа наистина са имали връзка, усещам притеснение.
— Защо си начумерена сега? — пиша Ашфорд, повдигайки брадичката ми с два пръста.
— Мисълта за Портиа в леглото ти, не ме кара да се чувствам много на място — признавам.
— Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, никога не сме били толкова близки, за да делим едно легло.
През главата ми минават изображения на гардероби, дрешници, конюшни, коридори, двамата застанали до стената и какво ли още не. — Не, това не ме кара да се чувствам по-добре.
— А фактът, че сега съм тук с теб и не искам да бъда никъде другаде, има ли значение?
— Може би малко — отговарям неясно.
— Нещо друго? — пита той и ме придърпва към него.
— Значи, не ти липсва Портиа?
Ашфорд притиска бедрата ми към неговите. Усещам възбудата му. — На какво ти прилича?
Качвам се върху него, извивайки гърба си, за да доближа гърдите ми до лицето му. — Че харесваш това, което гледаш.
— Позволи ми да ти го покажа — мърмори той е дрезгав глас, преди да потъне в мен.
72. Ашфорд
— Изглеждаш друг — коментира Харинг, докато се отдръпва с шпагата си от пътеката.
— Може би защото наскоро малко си загубих ума.
— Беше време! Добре дошъл в клуба!
— Чувствам се странно, но странно по хубав начин.
— Дрогата има този ефект в началото.
— Ти си идиот — карам му се.
— Кажи ми нещо, което не знам — отговаря той.
— Освен факта, че изглежда, имам приоритетите на петнадесетгодишен, бих казал, че всичко е горе-долу в ред.
— Говориш с някого, който не е затворил главата пубертет, така че не се колебай да изпуснеш парата.
— Искам постоянно да съм с Джема в леглото и когато не съм там, мисля кога ще бъда пак там. Мислите ми са еднопосочни.
— Ожени се за провокативна жена, достойна за овации! Бих се изненадал от теб, ако не прекарваш всеки един момент от деня си с ръце върху нея.
— В началото беше различно — опитвам се да се оправдая.
— Отначало беше гипсиран като отливка в Националната галерия, а тя винаги се чувстваше неудобно с израза: „О, боже, какво правя тук“, нарисуван на лицето й. Това не ме изненадва.
— Нещата се промениха.
— Да, тя ми изглежда по-интегрирана и уверена в себе си. А ти най-накрая започна да слушаш и долната си половина — казва Харинг, насочвайки шпагата си под кръста ми. — Няма да крия от теб, че напоследък започнах да се страхувам, че искаш да станеш монах, или че с Портиа щеше да…
Чувайки името на Портиа, хвърлям шпагата от другата страна на стаята. — Портиа — мърморя си сам.
— Какво ти има?
— Всички ми изкарахте душата с тази Портиа. Портиа тук, Портиа там. Спал ли съм с Портиа? Да. Исках ли да се оженя за нея? Абсолютно не. Били ли сме някога заедно официално? Не ми е и минавало през ум! Колко дълго още трябва да се оправдавам, че съм чукал няколко пъти?
— Паркър, успокой се, никой не ти иска оправдания! Най-малко пък аз. Беше, за да дам пример. Какво ти става?
Сядам на една от пейките и свалям маската. — Вчера Джема ме попита за Портиа. Това е тема, която никога не бяхме подхващали, но вчера тя искаше да знае какво се е случило между нас и докато й разказвах, се почувствах неудобно. Тя беше там, до мен, гола и красива и не исках да правя нищо, освен любов отново и отново с нея, но вече не знаех дали с това, което й казвах, тя ще ме иска пак.