Бяхме толкова захласнати по нашия „меден месец“, че напълно забравихме въпроса за падежа на брака и това нещо за развод ме блъска като автобус.
Знам, че трябва да танцувам на стола от радост, но не това чувствам. Ако мисля за развод с Ашфорд, главата ми отговаря: не, моля те, не.
Не започна като любовна история, оженихме по сметка и съжителствахме принудително, докато не се промени нещо. Ние се променихме и сега не виждам как бих могла да се откажа от него. Просто не искам.
— Ясно е, че този път ще направя всичко, за да гарантирам, че няма да има твърде много публичност.
Ашфорд кима безизразно. — Разбира се.
Боже, за него дали е добре? Паника, паника, не мога да преглътна.
— Джема, искаш ли да кажеш нещо? — пита ме Дерек.
Поклащам глава, устата ми е пресъхнала, за да отговоря.
— Е, тогава ще кажа на Джейн да продължи с досието ви. Не знаете колко ми е приятно, че реших вашата ситуация!
— Дерек, мисля, че говоря от името на двама ни, ако ти кажа, че тази новина ни изненада. Не бяхме подготвени и както може да си представиш, знаейки, че имаме пред себе си нещо за по-дълъг период и двамата организирахме животите си на максимум, за да проработи. Сега може би имаме нужда от време за внедряване и на това решение.
Защо се ужасявам от всяка дума, която чуя?
— Това, което казвам, Дерек, е, че оценявам факта, че си захванал с работата, за да оправиш тази бъркотия, но извини ни, ако не ти дадем отговор веднага.
Дерек изглежда дезориентиран, но се опитва да го скрие. — Разбира се, разбира се! Джема ще иска време, за да се премести в един от имотите си, ще имате и някакъв социален ангажимент, с който да съобщите за раздялата ви… Разбира се! Мой дълг обаче беше да ви информирам. Във всеки случай не продължавам, докато не получа официално потвърждение, така че чакам вашите инструкции, макар че предполагам, че няма да закъснеят.
Когато излизаме от кабинета, едвам дочаквам вратите на асансьора да се затворят, преди очите ми да се насълзят. Обръщам гръб на Ашфорд, защото не искам да ме види. Не искам да мисли, че съжалявам.
— Не знам какво да кажа — са първите думи на Ашфорд.
— Тогава не казвай нищо — отговарям, опитвайки се да сдържа треперенето в гласа ми и звукът е възможно най-откъснат.
Щом асансьорът стига до партера, излизаме като две фурии. Вървим бързо.
— Значи, свърши? — казвам аз.
— Изглежда, да.
— Беше това, което искахме, нали? — Опитвам се да вложа малко дух в тона си, въпреки че се изразявам като кухненски робот.
— От първия ден.
— И никога не сме мислили да променим мнението си — казвам с малко убеждение.
— Абсолютно не.
— Добре.
— Добре — повтаря той.
По дяволите. Станахме отново като преди.
74. Ашфорд
Какво, по дяволите, ти става? Не изглеждаш щастлива!
И тогава защо говориш така, сякаш ранният развод е благословия от небето?
Не разбирам нищо.
Историята на руския художник ме ощастливи и разбира се, не беше нещо, което бях предвидил.
Винаги съм знаел, че предстои изчислението, но очаквах да не се налага да се занимавам с проблема толкова скоро и разчитах на това време да затвърдя започнатото между мен и Джема и да взема обмислено решение, а вместо това Дерек пусна тази карта, преобръщайки играта.
Не съм доволен не защото трябва да преразгледам много от нещата, а защото не съм готов или не искам да пусна Джема да си отиде.
Другото е ясно, олекна ми: дълговете ми към банките се оправиха с едно щракване на пръсти и мога да си върна владението на достойнство ми.
Но Джема?
Да се влюбя в Джема, не беше част от първоначалния план. Влюбен? Наистина ли имах предвид това?
Не, исках да кажа, че я харесвам, привлича ме, намирам я за секси, забавна и по принцип тя е в състояние да се превъплъщава в ролята на херцогиня по-добре, отколкото си мислех, което я прави по-поносима от очакваното. Освен това не мисля, че някога съм срещал някоя като нея.
Ако трябва да я дефинирам, щях да използвам една дума, или по-скоро две: Голям взрив.
Прекрасен и перфектен хаос. Опустошителна експлозия, но поставя всичко на правилното място. С Джема до мен, всичко се обединява.
И дори сега е толкова загадъчна и далечна, че бих дал своята титла и всичките си замъци само за да разбера къде е. Защото не е тук до мен, на пасажерската седалка. Присъства, но само физически.
Останалата част от деня прекарваме разделени: тя е на кон с майка си, аз безцелно обикалям замъка, търсейки нещо, върху което да се съсредоточа, но без успех.
Не говорим на вечеря и забелязвам, че тя едва се храни. Има пържени пилешки крилца, така че това не е добър знак.
Когато всеки се оттегля в стаята си, а това не се е случвало от известно време, нервността се издига над прага на толерантността, толкова много, че бих искал да ударя нещо.
Чувам ридание, идващо от другата страна на вратата. Джема е и съм сигурен, че това е приглушен плач, но без голям успех.
Нека прави каквото иска, нека си мисли, че ме е накарала да вярвам на глупостта, че е повече от доволна от ранния развод, но това са сълзи, което означава, че тя не е щастлива, както и аз не съм.
Събирам смелост и решавам да сложа край на това криене зад пръста. Отварям свързващите ни врати и я вземам в ръцете си. Тя е свита на леглото с потънало лице в средата на пирамида от възглавници.
— Не трябва да правим нищо, което не искаме — казвам й аз. — Аз не искам да се развеждам, но ако и ти не искаш, трябва да ми кажеш силно и ясно.
В отговор риданията й се усилват.
— Джема, Дерек ни информира за развитието на нещата, но дали да се разведем, остава наше решение. Ако не искаме, не трябва. Аз не искам, Джема. А ти?
— Не — прошепва тя през сълзи. — Не искам. Не и сега, когато съм щастлива.
— Тогава това е единственото, което има значение.
75. Джема
Няма да се развеждаме. Прекарахме дяла нощ в разговори за това.
Няма да сме идеалната двойка, нашите основи няма да бъдат твърди като тези на другите, не е написано на камък, че ще издържим вечно, но от друга страна, кой има тази сигурност? Ние обаче сме тук и сега, истински сме и сме щастливи, така че няма смисъл да се променя състоянието на нещата.
Не знам дали да се чувствам по-спокойна, но след като се изяснихме, мога да си позволя да се изправя срещу всичко по по-зрял начин.
Преди умишлено игнорирах факта, че бракът ни има краен срок, но сега знам, че и двамата, дори с всички наши граници, ще се опитаме да управляваме нашата връзка.
Дори и светският сезон да е към края си, тази вечер сме поканени за още едно събитие: светлинно шоу в Кю Гардънс.
Обадих се на Сесил, за да я попитам как ще бъде облечена, и я помолих за съвет какво да облека и аз, но тя не изглеждаше много на линия и накратко каза, че няма да присъства. През последните няколко дни я виждам по-скоро разсеяна, но своенравният й характер е една от чертите, които я отличават, и затова не задавам твърде много въпроси.
Преди няколко месеца, знаейки, че няма да ми прави компания в змийското гнездо, наистина щях да съжалявам много, но вече не.
Тогава прекарвах цялото си време, отбягвайки Ашфорд, обаче този път идеята е да прекарам цялата вечер здраво хваната за неговата ръка, и това наистина ми харесва.
Колко невероятни са тези Кю Гардънс, с всички тези цветни растения под стъклените куполи! Изживях целия си живот в Лондон, но признавам, че никога досега не съм била тук. С широки очи се опитвам да уловя всеки детайл, всяко венчелистче, всеки нюанс.
— Тази вечер сияеш — шепне ми Ашфорд.
— Гледаш ме с други очи — отговарям аз.
— Може би, но ти излъчваш светлина.
— Като радиоактивен отпадък?
— Не ме провокирай да хвърля една от моите стрели, знаеш много добре, че съм способен на това.
— Искам да се уверя, че не си загубил блясъка си.