Ашфорд слага устни до ухото ми. — Ще ти покажа по-късно — и ми захапва ухото със зъби.
Замръзвам, виждайки познат профил. Само веднъж съм я виждала, но това лице е издълбано в съзнанието ми.
— Портиа — съобщавам. — Там е Портиа — показвам с глава.
Сякаш е усетила вниманието ми, Портиа се обръща към нас и дори да е от другата страна на оранжерията, затрупана от екзотични храсти, тя отвръща на погледа ми и ми дава усмивка, режеща като острие.
— Няма причина да си толкова напрегната — шепне ми Ашфорд.
— Ммм — мърморя неубедено.
— Неизбежно е да не присъства на подобни събития, но не трябва да използваш сила.
— Трябва ли да останем дълго тази вечер? — питам, опитвайки се да поддържам този леден поглед.
— Не, Джема. Ще се върнем в Денби, когато пожелаеш — отговаря той със съчувствен тон.
76. Ашфорд
— И така, тя се вкамени веднага щом я видя. — Аз съм в конюшните на клуба по поло и докато подготвям коня си за финала, обяснявам на Харинг за нощта в Кю Гардънс.
— Не мога да я обвинявам. Портиа притежава тази изключителна сила да превръща хората в камъни само с поглед като Медуза.
— Джема реагира така, сякаш беше принудена да издържи изпит, който не може да вземе, сякаш имаше съперник, на който не е на ниво. И все пак имам очи само за нея дори не виждам останалите.
— Сигурен ли си, че не си й оставил различно впечатление? — пита Харинг, без да откъсва поглед от мобилния си телефон.
— Не! Никога! — Тогава се замислям за момент. — Е, да, отначало може би да, не бях много мил, може би твърде много време й натяквах, че отношението и външността й са неадекватни, но сега е различно! Тя е перфектна, има характер и личност за продан и сама струва десет пъти повече от тези сухи метли! Включително и Портиа!
Трета сянка се простира върху настилката в бокса.
— Преди няколко месеца не мислеше така.
Мамка му.
Това е Портиа и влиза между мен и Харинг, които сме изумени.
Харинг, майната му, бързо стига до вратата. — Аз, хмм, зает съм, оставих фурната включена и… успех, Паркър!
— Обичайният кавалер без недостатъци и без страх, Хардинг
— Портиа коментира, след като останахме сами.
— Защо си тук? — питам, опитвайки се да звучи възможно най-небрежно.
— Брат ми играе в противниковия отбор, не помниш ли?
— Разбира се.
— Няма ли да ме попиташ как съм?
— Как си? — повтарям студено.
— Добре — тя е неразгадаема.
— Доволен съм.
— О, така и изглеждаш.
— Съжалявам за преди — е всичко, което мога да кажа. — Изразих се…
— О, извиняваш се за думите от преди малко? Трябва да съм изпуснала нещо, защото не помня извиненията, когато изчезна в нищото и след това се появи с венчален пръстен и жена от Луишам. А, не, тези извинения сега, като се замисля, никога не ги получих. — Портиа е майстор в прикриването на недоволството; въпреки думите й, лицето й е загадка.
— Любов от пръв поглед — обяснявам.
— Ти? Нали не мислиш, че ще ми се подиграваш с толкова жалко извинение.
— Какво искаш от мен, Портия? — питам раздразнено.
— Отначало исках да си отмъстя, после просто да те накарам да се почувстваш като червей. Сега не искам нищо. Аз съм жена, свикнала съм с капризите на мъжете, които дори след трийсетте си години остават непостоянни и разглезени деца. Но се надявам да не си мислиш, че бих се престорила, че нищо не се е случило, минавайки през тази история, без да кажеш и дума?
— Може би си искала първо да разясня нещата, но ти и аз никога не сме били двойка.
— И затова не сметна за необходимо. Добре ми е. За да изясня: не си ми отнел нито апетита, нито съня.
Ожесточена е! Тя е като боа удушвач, която обвива плячката си, преди да я задуши в намотките си.
— Мир. — Изведнъж изражението й се променя, показва се вежлива и със спокойна усмивка. — Ние сме възрастни и трябва да живеем в една и съща среда. Нека го направим в спокойна обстановка и свободна от смущения — тя протяга ръка към мен. — Сега, когато ледът е стопен, няма причина да се избягваме на всяка цена. Можем да дишаме същия въздух. Пожелавам ти да бъдеш щастлив и да се отнасяш с жена си по-добре, отколкото с мен.
Стискам ръката й на свой ред. — Ще се видим тогава наоколо, Портиа.
— Отивам. Не искам да пропусна влизането на терена. Пожелавам ти късмет, но не се надявай, че този път ще викам за теб.
— Тогава го задръж — сбогувам се.
Малко след като Портиа излезе, Джема влезе в бокса.
— Слънчев лъч! — поздравявам я, вземайки я на ръце.
— Мислех, че си с Харинг.
— Всъщност той току-що си тръгна.
— Портиа излезе току-що, а не Харинг — гласът й е несигурен.
— Брат й е един от моите противници. Мина за поздрав. И да се изясним.
— Да изясните какво? — пита Джема.
— Всичко. Че нямаше история между нас, че нямах намерение да се оженя за нея, че не се чувствах принуден да се оправдавам пред нея за това, че се ожених за теб. Сега, когато всичко е ясно, можем да сме на същите места без опасност да се окажем под кръстосания огън на противотанкови ракети.
— Каза ли й, че сме щастливи?
Целувам я, за да се опитам да премахна всякакви съмнения. — Защо? Не си ли личи?
77. Джема
От неделята, в която видях Портиа да излиза от бокса на Ашфорд, съм в състояние на ранно предупреждение. Стомахът ми е толкова много свит, че дори не мога да ям.
Думите на Ашфорд ми идват наум и дори никога да не са били заедно, мисълта, че между тях някога е имало нещо, ми разбива сърцето. А Портиа… Винаги, когато ме погледне, чета в очите й, че тя смята, че трябва да е на мое място като съпруга на Ашфорд, като херцогиня на Бърлингам.
Вече не мога да намеря решимостта на Джема от търга на кавалерите, когато разкъсах Портиа с нагла увереност. Може би защото тогава, в нищо неподозиращите времена, не изпитвах към Ашфорд това, което изпитвам сега, нямах какво да губя и се грижех само да спася имиджа си. Сега се чувствам уязвима и безпомощна, в постоянна бдителност, сякаш има опасен външен агент, готов да подкопае нашия деликатен баланс. Портиа.
— Скъпа, бъди позитивна. Аурата ти избледнява! — коментира майка ми, докато й описвам Портиа за милионен път.
— Как да бъда, ако всяка една история, която съм имала в живота си, винаги е завършвала с предателства и със сърцето ми на парчета? Ужасена съм, че това е филм, който се повтаря.
— Ашфорд не е такъв тип — мърмори татко. — Виждал съм всякакви цветове с теб, от всичките ти бивши нямаше нито един, на когото да заложа и стотинка!
— Но трябва ли да заминавате точно сега? — Гледам ги с умоляващи очи, надявайки се да ги накарам да се откажат.
— Марта и Холистър взеха ферма в Матлок Мидълс и ни помолиха за помощ, за да я започнем. Приятели сме от тридесет години, не можем да им кажем „не“. Между конюшните, волиерите, зайчарниците и овчарниците има много животни, за които да се грижим. Веднъж започната, няма да имат твърде много нужда от нас. Няма да е за повече от месец! — успокоява ме мама, целувайки ме по главата.
Проклети да са Марта и Холистър! Трябваше да останат в Луишъм да продават кристали и свещи в техния магазин!
— Може би ще дойда да ви видя!
— Ще бъде добре за теб и Ашфорд да промените обстановката.
— Ще отидем в Париж. — Имам билетите за мача, които ми подари за рождения ден, но в този момент мачът няма да е приоритет при пътуването.
— Вървете, отпуснете се. Отдайте се един на друг. Достатъчно дадохте на баловете и приемите! — увещава ме татко.
— Но не и тази вечер. Днес е заключителната вечер на благотворителната общност. Ще бъдем гости на Девънпорт.
Вечерта не можеше да бъде по-тържествена. Девънпорт отвориха голямата готическа галерия с грандиозни вентилаторни сводове и величествени витражи, високи до тавана.
— Всеки път, когато слагам крак в тази стая, си мисля, че всеки момент бих могъл да се озова в средата на дуел от XVII век — започва Харинг, който влиза с нас.