— Не се притеснявай, няма опасност. През Средновековието само тези, които трябва да защитават честта си, се бият в дуел. Ти си безнадеждно лишен и си последният човек в тази стая, за когото има такъв риск — казва женски глас зад нас.
— Локсли! Спри да изскачаш зад хората! На колко години си? Три? — избухва Харинг.
— Иска ми се. Ще ми е много по-добре. И? За какво трябва да подписваме чекове тази вечер? Кладенци в Африка? Училища в Боливия? — отрязва приятелката ми.
— Интегрирането на неспособните в общността — казва Ашфорд.
— Чу ли Харинг? — Сесил го бута с лакът. — Това е нашата вечер!
— Говори за теб, Локсли. Аз не искам да бъда интегриран никъде.
— Не мога да разбера защо цялото висше общество си накривяваше носа в продължение на месеци в мое присъствие, след като вие двамата на публично място се държите още по-зле! Ти, Сесил, изглеждаш като излязла от „Сиянието“, а ти, Харинг, имаш смущаваща репутация! Без да се обиждате. Обичам ви и двамата, но това са фактите.
Харинг се възгордява. — Нека ти обясня едно нещо: родил съм се, когато родителите ми още не са били женени. На времето е било скандално, но баща ми беше по-малкият син, а титлата виконт щеше да отиде при по-големия му брат, чичо ми. За съжаление, той почина преди няколко години при катастрофа, без да остави деца, и баща ми се оказа виконт на Уестборо. Това ме прави наследник на титлата и нещо повече, аз съм късметлийска гадина. Но това е първородство, така че те трябва да го харесват и да ме целуват по дупето.
— Знаеш моята история. Половин французойка от поколения, мизантроп, атеист и успях да наследя титлата от родителите си. Мога да мразя, когото си поискам, защото никой, дори съпруг, не може да ми я отнеме — добавя Сесил.
— А сега не се прави на феномен! — казва Харинг.
— За твоя информация, виконт Харинг, като маркиза, аз съм над теб в йерархията.
— Наистина ли? — Харинг намига.
— Сесил… Ти му я сервира на сребърен поднос! — отбелязвам.
Ашфорд е доволен от подхлъзването на моята приятелка. — Мда, Локсли, този път си вкара автогол. Хайде да пием и да дадем смисъл на тази вечер!
— Както и да е, поздравявам те, Сесил. Тази вечер води най-дългия си разговор с Харинг. Истински рекорд.
— Права си, малко съм скромна. Трябва да се върна към старите си стандарти: мълниеносни обиди под четири секунди — роптае тя.
— Приеми го: с напредването на възрастта се става по-мъдър — дразня я аз.
— Но връщайки се към преди, когато каза, че ни обичаш с Харинг, не си мислила по един и същ начин, нали? Тоест мен ме обичаш повече, нали?
— Нека го кажем така: ако бях гей, ти щеше да бъдеш първият ми избор.
— Ако бях гей, първият ми избор би била някоя от ангелите на „Виктория Сикрет“. Извинявай, Джема, но се целя високо.
— Майната ти, Сесил — щом се обръщам към входа на залата, оставам ужасена. — Майната ти.
— Веднъж е достатъчно, разбрах добре — протестира Сесил.
— Вторият път не беше насочено към теб. Пристигна европейската богомолка Портиа!
— Но какво те интересува? Придружена е! Тя е с… Как се казваше? Алопеция! — Казва Сесил, сочейки към човека, който я придружава.
— Кой?
— Този, с когото тя дойде! Г-н Алопеция! Виж, не се сещам за името, но си спомням, че в университета изпитите му причиняваха толкова стрес, че кичури му падаха от главата и беше цялата на петна — Сесил стиска очи, за да се съсредоточи върху двойката. — Сега не знам дали все още страда от това, обръснат е, но съм сигурна, че е той. Странен избор за някоя, която се стремеше към херцог, да се появи с този!
— С г-н Алопеция или не, присъствието й ме притеснява. Това, че тя и Ашфорд са в една стая, ме кара… Ааааа — не мога да завърша изречението.
— Да, ако трябва да бъда безмилостно честна, от известно време нямаш хубав вид. Напрегната си, погледът ти е уморен, бледа си… Но ядеш ли?
— Малко. Не успявам. Имам мисли в главата си, стомахът ми е свит, а храната е най-малката ми грижа. Сесил, аз съм сериен рогоносец и попадането пред призрака на бившата на Ашфорд събужда най-лошите ми страхове.
— Трябва само да се надяваме, че г-н Алопеция има инструмент в гащите си, така че Портиа да има с какво да се занимава.
— Но не беше ли ти тази, на която й се повдигаше от секса? Как така изведнъж започваш да преценяваш дали са надарени присъстващите.
— Просто оценявам различните сценарии.
— Докато оценяваш сценариите, аз отивам до тоалетната.
78. Ашфорд
— Локсли трябва да бъде заключена. Трябва да бъде хвърле — на в една добре подсилена клетка и ключът да се изхвърли — роптае Харинг.
— Но защо й отговаряш всеки път, когато тя говори с теб? Игнорирай я! — отбелязвам.
— Ние сме на благотворителна вечер! Трябва да бъда алтруист с някого, който има по-малко късмет от мен!
— Ти и алтруизъм сте две успоредни линии. Не сте предопределени да се срещнете.
— Като стана дума за срещи! Какво искаше Портиа онзи ден на мача по поло?
— Пояснения. Или по-скоро първо да ме унижи и след това да се изясним. Посочи с пръст към нас, грозните и лоши мъже, които разбиваме сърцата на младите и невинни девойки.
— Невинна — тя? Която е била с отворени крака без бельо на билярдната ти маса?
— Не трябваше да ти разказвам тази история.
— И всички останали: в навеса Ли, в оранжерията зад фикусите на майка ти, в стаята за трофеи на поло клуба… — Хаз, не ми трябва резюмето на предишните епизоди! — Аз съм твоята памет!
— Ти си ми трън в задника! Както и да е, в крайна сметка Портиа заключи, че тъй като сме длъжни да присъстваме на едни и същи места, може да сложим кръст на миналото и да продължим с живота си.
— Странно… Доколкото познавам Портиа, щях да кажа, че кръстът щеше да е от камък и щеше да е на врата ти, докато те хвърля в Темза в някоя мъглива нощ през февруари.
— Като се има предвид за кого говорим, не е изключена такава мисъл — правя разсеян коментар, оглеждайки се наоколо. — Не виждам Джема. Беше с Локсли.
— Нямам идея. — След това телефонът на Хаз звъни, чете съобщението и набързо ме потупва по рамото.
— Сега съм зает. Лека вечер, Паркър. До после. Може би.
Оставям Хаз в неговите галантни приключения и решавам да отида да намеря Джема. Обикалям стаята, но не мога да я намеря, така че влизам в лабиринта от коридори на Гриър Хол.
Тези празненства имат нещо дяволско: всеки път, когато тръгнеш да търсиш някого, се срещаш с всеки друг, но не и с този, когото търсиш.
Поред бях блокиран от Мъри, сър Робърт, херцог Невил, лейди Венеция и лейди Августа.
Докато слизам по стълбите, за да се върна в балната зала, виждам фигура, седнала на последното стъпало, облегната на мраморния парапет, потънала в облак от тюл. Когато осъзнавам коя е тя, е твърде късно да се обърна и да си тръгна. Тя вече се обърна към мен.
— Ашфорд! — Тонът й е смътно сърдечен.
— Портиа.
— Бягаш от тълпата?
— И ти не си в средата на купона — отбелязвам.
Тя повдига подгъва на полата, показвайки босия си крак. — Спънах се и си навехнах крака. Чакам студеният мрамор да облекчи болката ми. За съжаление, моят кавалер не е много кавалер и мисля, че изчезна в залата за бренди.
— Искаш ли да отида да го повикам?
— Ако трябва да съм честна, не. По-добре сама, отколкото зле придружена, а Луис е поредното потвърждение за това.
— Още ли има алопеция?
— Само при смяната на сезоните — скицира тя. — Една от чертите, която го прави завладяващ.
Между нас пада обичайната неловка тишина. Знам, че трябва да кажа нещо, но в същото време бих искал да намеря мил начин да й кажа, че трябва да вървя.
Тя ме гледа с примирителна усмивка. — Хайде, няма ли да придружиш старата Портиа до терасата? Ако не друго, там ще ми е по-удобно и ще мога да се наслаждавам на осветената градина.