Забавям се. — Аз…
— Хайде, все пак не те питам за Луната.
Преди да наложа вината си отново, аз й предлагам ръката си, за да й помогна да стане. Боже, вземи този кръст от мен.
— Не ти ли се струва странно, че тези празненства са много претъпкани, всички жадуват за покана и след това е пълно с хора, които търсят извинение да се оттеглят и да имат миг спокойствие?
Наблюдава ме. — Луис, аз, ти…
— Аз наистина търсех жена си.
— Оставил си любимата булка да избяга?
— Тя беше в залата с Локсли. Отидох да пия и когато се обърнах, и двете ги нямаше.
— Локсли е ужасен човек. Всички, които познавам, едва я понасят.
— Тя е особена, но с Джема се разбират много добре. — Макар че Сесил не е в топ десет на най-симпатичните ми хора, не искам да говоря лошо за нея с Портиа.
— Ти и Харинг също сте страхотни приятели, въпреки че не си приличате по нищо.
— Ние се допълваме. Познаваме се вече двадесет и пет години.
— А ние от колко време се познаваме? — пита ме тя.
Настанявам я на една от каменните пейки на големия балкон, заобиколен от бръшлян.
— Не знам.
— Срещнах те на първия мач на брат ми в юношеския шампионат по поло преди петнадесет години.
— Еха, голямо число! — Трябва ли да ми пука?
— Още тогава ти се открояваше над всички останали. Винаги ти е било природен дар.
Не отговарям на комплимента, с който тя се опитва да ме ласкае, така че Портиа свива рамене, сменяйки темата.
— Вие, мъжете, сте толкова големи късметлии! С вашите смокинги сте винаги добре покрити, докато ние, увити в тези воали от коприна и тафта, прекарваме вечерите, замръзвайки! — коментира тя, търкайки ръцете си с длани. — Бих ти поискала сакото, но тогава ти ще замръзнеш.
С неусетна въздишка свалям сакото си и й го давам.
Защо всяка нейна дума ми звучи като изнудване, сякаш й дължа нещо за това, че я зарязах? Ако не се чувствах задължен да бъда учтив, поне публично, щях да я оставя на стълбището.
— Хайде, седни, не стой там! Рано или късно Харинг, Локсли или жена ти ще минат оттук! Има по-голяма вероятност да ги намериш, ако ги почакаш, отколкото, ако ги търсиш из цялото имение на Гриър.
Сядам, угаждам й и решавам да изясня идеите й. — Не бих искал някой, като ни види тук, да започне да разказва фантасмагории или да вкарва странни идеи в главата на Джема.
— Знае ли за нас? Каза ли на Джема?
— Да. Както може да си представиш, това не й хареса и не мога да я обвинявам.
— Ако тя те обича, както казваш, трябва да ти вярва, а не на клюките, които стигат до ухото й.
— Знаеш, че това е трудна среда.
— О, виж! Мигла! — Казва тя, прокарвайки пръст по скулата ми. — Духни и си пожелай нещо.
Преди да успея да преместя ръката й от устните си, чувам бръмчене от залата и виждам, че гостите са се събрали в малка група точно пред един от прозорците, отворени към балкона.
79. Джема
Когато отварям очи, всичко се върти. Ослепена съм от канделабрите и усещам студения мрамор върху гърба си, докато върху мен са наведени неясен брой лица.
— Джема. Ашфорд е.
Той коленичи до мен, вдигайки ме на гърдите си.
— Какво се е случило с нея?
Одри Девънпорт пристига и ми подава чаша. — Ето, скъпа, вода и захар. О, Ашфорд, беше ужасно! Забелязахме я да става бяла като платно и преди да успее да каже нещо, тя се срина на земята!
— Нека ти кажа, Ашфорд, жена ти изглежда ужасно — роптае Невил. — Още утре ще изпратя лекаря си лично в Денби.
— Лейди Одри, моля ви учтиво да подготвите нашата кола. Джема се нуждае от почивка. Може би виното и тълпата са я зашеметили.
Не казвам нито дума; не знам какво да кажа. Вярно е, чувствам се като някакъв парцал, но не мисля, че виното или тълпата са виновни.
Когато излязох да поема глътка въздух, видях от прозореца Ашфорд и Портиа на балкона, на лунна светлина и флиртуваха. Той беше с гръб към мен, но не изглеждаше, че се опитва да я отхвърли. Тогава тя го погали по лицето и оттам започна да ми се вие свят. След това не помня нищо.
Оставам безмълвна, преструвайки се, че съм в състояние на полусъзнание, докато не влезем в Денби. Оставям да ме сложат в леглото като една парцалена кукла — моето легло, в моя апартамент — и веднага щом остана сама, започвам да плача, докато заспя.
На следващата сутрин сядам сама в трапезарията, където ми сервират всякакви блага, за да се възстановя, но нищо не ме примамва. Разкъсана съм.
Ашфорд, вече облечен безупречно в една от кашмирените си блузи, които му отиват толкова много, идва към мен да ме поздрави. — Караш ме да се тревожа! Исках да закуся с теб в леглото, а вместо това те намирам на крака!
Щом тръгне да ме целува, започва да ми се повдига и скачам към изхода.
Той няма да ме докосне със същите ръце, които докосваха Портиа.
Картината от снощи на двамата на балкона е добре запечатана в съзнанието ми и всеки път, когато се сетя, ме напада болното чувство, което ме накара да припадна.
Усещам, че Ашфорд ме хваща за ръката. — Къде отиваш? Може ли да знам какво ти има?
— Остави ме, Ашфорд — заповядвам му.
— Не, ако не ми кажеш какъв е проблемът.
— Ако не искаш да повърна върху полирания под на твоя вековен замък, те съветвам веднага да пуснеш ръката ми.
— Джема, от снощи не ми говориш. Дори не знам дали си добре, или не? Помниш ли, че те открих припаднала на пода? Имам право да се притеснявам за теб!
— Не, Ашфорд, не съм добре, ако това искаш да знаеш. И не, нямаш право да се притесняваш. — Освобождавам се с едно дръпване от хватката му. — Отивам при Сесил.
80. Ашфорд
Това е изтощително. Когато Джема прави така, ми отнема цялата енергия. Иска ми се да мога да вляза в главата й, за да прочета всички неща, които не ми казва.
Има една зловеща хипотеза, която ме докосва, но която не смея да произнеса: може би тя ме е видяла с Портиа или по-лошо, някой й е казал, че ме е видял с Портиа, и го е доукрасил с въображаеми детайли.
Аз съм повече от спокоен със съвестта си.
В кабинета ми се опитвам да се съсредоточа върху оценките на картините на нещастния руски художник, който със смъртта си, изглежда, възстанови финансовото ми благосъстояние, но не мога.
Освен това се притеснявам, че Локсли може да настрои Джема срещу мен.
Ланс чука на вратата. — Мис Портиа моли да бъде приета.
— Какво? — питам изумен.
— Току-що пристигна.
Ако не я приема, съм сигурен, че ще намери начин да се срещне с майка ми, която ще я помоли да остане на обяд, а аз искам да избегна да се обединят в един отбор. Ще я приема, ще бъда кратък и лично ще я придружа до вратата с молбата никога повече да не си позволява да идва отново в Денби без покана.
— Пусни я да влезе.
Когато тя влиза в кабинета ми, не откъсвам очи от документите.
— Прекъсвам работата ти? — пита тя весело, затваряйки лежерно вратата след себе си.
— От какво имаш нужда? — тонът ми е сух и отчужден.
— Дойдох да ти върна сакото — отговаря тя, завъртайки куката с целофана. — Снощи в суматохата ти си отиде, без да успея да ти го върна.
— Можеше да го оставиш на Ланс.
— Възползвах се от възможността да те поздравя и да ти благодаря за кавалерството снощи.
— Виждам, че глезенът ти е много по-добре. — Не мога да не забележа свободната й походка и токчетата.
— Ледът прави чудеса — отговаря тя естествено. — Ами жена ти? Във форма ли е?
— Тя вече излезе от имението на два крака, така че бих казал да. Един припадък не може да я нокаутира.
Портиа се приближава до бюрото от моята страна, за да надникне. — Управлението на активите сигурно е доста скучно… Ако искаш, мога да помоля баща ми да ти помогне. Той е много способен финансов консултант.
Затварям веднага папката. — Портиа, играта ти става досадна и не ми харесва.
— Каква игра? — наивно ме пита тя.