— Тази! Да се навърташ около мен, да ме търсиш с всякакви оправдания. Какво правиш, каква е целта ти?
— Знаеш ли, ако наистина си влюбен, както казваш, нямаше да се плашиш от това, което наричаш „игра“… Ако се чувстваш така, предполагам, че част от теб се изкушава да се поддаде!
— Да се поддаде на какво? За какво говориш?
— За мен, за нас. Винаги съм вярвала, че главата между нас двамата не е затворена и след снощи съм повече от сигурна. Джема е мимолетна скоба, но аз съм била и винаги ще бъда.
— Това не е вярно и знаеш ли защо? Ще ти кажа една тайна за нас, мъжете: ако наистина искаме нещо, не можем да го оставим да избяга. Ако исках да ми бъдеш жена, нямаше толкова дълго време да го отлагам.
Портиа не изглежда ни най-малко разтърсена от думите ми.
— Аз ще ти кажа нещо за вас, мъжете: вие не знаете какво искате. И никога няма да знаете. Но имах търпение и ще го имам. Накрая ще се умориш от Джема и ще ти залипсва това, което беше между мен и теб.
— Между нас нямаше нищо, Портиа.
— Позволи ми да освежа паметта ти. — Тя се навежда към мен, за да ме целуне.
Никога не съм мислил, че ще отблъсна жена, но в този момент е така: отвратен съм. Аз я бутам без грижа. — Луда ли си и идеята да се оженя за теб никога не ме е докосвала и никога няма да ме.
Докато вдига чантата си, гледайки ме мрачно, с ужас забелязвам, че вратата на кабинета е отворена.
81. Джема
Тя го целува.
Тя го целува!
Портиа е с ръце, увити около раменете му, и устни върху неговите.
Отново усещам хриптящия дъх, същия, когато ги видях там, на терасата снощи.
Заради треперенето се отдалечавам. Не знам коя част от мен, непозната до днес част, държи юздите на моята мелодраматична страна, тази, която обикновено в случай като този, би ме подтикнала да връхлетя в стаята с писъци и да започна да хвърлям първото нещо, което е в обсега ми. Нещо вътре в мен търси някъде топло одеяло, с което да се увия след този студен душ, парче шоколад след тази горчива хапка. Не изпитвам гняв, може би ще дойде по-късно или никога няма да дойде. Отмъщението, изглежда, не се появи при повикването му, а насилието е добре скрито в някой ъгъл в главата ми.
Ако не се бях върнала, никога нямаше да видя тази ужасна сцена. Защо се върнах?
На половината път до Сесил се почувствах виновна за това, което бях казала на Ашфорд, направих обратен и се върнах в Денби, за да се извиня и да поговоря с него. И го намирам с Портиа! Проклета вина!
Плъзгам се в стаята си, но преди да се срутя на леглото, отивам до свързващата ни вратата, която напоследък винаги остава отворена, и завъртам ключа два пъти.
Действа защитният инстинкт. Още веднъж, след като свалих защитите си и се показах уязвима, бях ударена в гръб.
Никога не съм усещала сърцето ми да кърви толкова, колкото днес. В съзнанието ми се гонят объркани проблясъци на най-хубавите моменти от последните месеци, когато между мен и Ашфорд сякаш се сбъдна тайна приказка, само наша, рязко осеяни с победоносния образ на Портиа, която го държи или си разменят целувка пред очите ми.
Аз не мога да го направя. Бих искала да изпусна яда си, като се оставя на един от онези изблици, които в тези случаи са толкова естествени за мен, но нищо. Не мога да реагирам. Точно както когато ги видях на терасата. Не се намесих, за да кажа моето мнение, а се оттеглих с моята ранена гордост и парченца за залепяне.
Дори не смея да отворя очи, защото се страхувам да видя как стените вървят към мен.
Защо това се случи отново? Защо се случи с Ашфорд?
Реагирам тревожно, скачайки, когато виждам, че дръжката на свързващата врата напразно пада веднъж, два пъти, преди да чуя гласа на Ашфорд да ме вика.
— Джема, вътре ли си?
Ако не отговоря, той ще помисли, че стаята е празна и слугите са затворили вратата по погрешка. По този начин мога да си спечеля още малко време.
Ашфорд спира да ме вика и си тръгва.
Той не си е тръгнал, сега чука на входната врата и не мога да се преструвам, че нищо не се е случило. Със сигурност Ланс му е казал, че съм влязла вътре и двете врати са заключени, съобщението е твърде ясно, дори и за него.
С неохота отварям, осъзнавайки, че не мога да се преструвам, че всичко е наред.
Ашфорд влиза и се опитва да ме прегърне. — Джема, защо си заключена вътре?
Поемам дълбоко въздух, преди да успея да произнеса цялото изречение. — Видях ви. Теб и Портиа, докато се целувахте в кабинета.
Погледът на Ашфорд е пресечен от проблясък на ужас.
— Не знаеш какво си видяла.
— Според теб съм сляпа? Представила съм си го? Можеш ли да отречеш, че беше ти?
Тишина.
— Мълчанието ти говори вместо теб.
— Портиа направи всичко: дойде с оправдание, после започна да става все по-настоятелна, но аз я отхвърлих.
— Моят герой! — крещя гневно.
— Отхвърлих я — повтаря той.
— Не това видях.
— Но може ли да се знае за какво говорим?
— За теб, за нас, за любовта и истината, това е, за което говорим. Относно връзката, която имаш с Портиа, точно когато аз си мисля, че се е родило нещо между теб и мен.
— Нямам връзка с Портиа!
— Не ме лъжи! Въпреки волята ми, имам твърде много опит с предателствата, за да не разпозная лъжа.
— Джема, грешиш за всичко.
Защо аргументите му са толкова слаби? — Престани. Ти не ме искаш, никога не си ме искал, поне в началото не криеше презрението си към мен, но най — жестокото нещо, което направи, беше да създадеш тази измислица!
— Господи, Джема, каква измислица?
— Тази! Ти, който ме ухажваш, който си привлечен от мен, който ме обичаш! И след това го правиш с Портиа зад гърба ми! В конюшните на клуба по поло, на терасата на Девънпорт, дори тук в кабинета ти!
— Портиа не я искам и никога няма да я искам.
— Отиди и го разказвай на някого, който иска да ти повярва.
— Не знам как да бъда по-искрен от това!
— Това не е за първи път. Видях ви, дори на бала, на терасата! Тя беше се хванала за теб, сякаш животът й си отива.
— Беше си навехнала крака!
— Ти си жалък, дори не може да измислиш по-добро оправдание! Видях ви и цялата кръв изсъхна във вените ми. Аз припаднах и когато се възстанових, ти беше там, до мен. Мислех, че това е просто шега на въображението ми, но това, което видях днес, е потвърждение, че нищо не съм си измислила!
— Джема, търсиш оправдания, за да сложиш край ли? Защото знай, че не са необходими!
— О, не се и съмнявам, че ще се радваш да се върнеш отново свободен с цялата тази опашка от жени, на които им текат лигите, докато минаваш! Няма да остана тук, за да преча на суетата ти!
— А ти нямаш търпение да се върнеш в Лондон, за да обикаляш клубовете и да се показваш.
— Не съм от тъпите, слепи и глухи съпруги манекенки, с които вие, аристократите, сте свикнали. Имам трохичка любов към себе си и със сигурност няма да ти позволя да ми я отнемеш!
— Свободна си да не ми вярваш, така или иначе виждам, че не искаш да слушаш причини, различни от твоите. Упорита и неуправляема. Винаги си била такава! И със сигурност подновяването ти и гледането на филм с Кийра Найтли не промениха характера ти!
— Знаеш ли какво мисля? Че това е бил влак, предназначен да спре.
Гневно свалям халката си от безименния пръст и я хвърлям в другия край на стаята. — Ще си събера багажа, няма да остана нито минута повече, за да бъда подигравана от самонадеян суетен лъжец и предател като теб. Животът ми никога не е бил толкова гаден, колкото през тези последни месеци, прекарани с теб.
— Провери съвестта си, момиче! Животът с теб би превърнал дори най-разумния мъж в клиничен психиатричен случай! Запитай се защо всички, с които си била, са те предавали. Да се омъжиш за херцог, е най-доброто нещо, което някога ти се е случвало! За шест месеца си имала повече лоялност, отколкото през целия ти живот.
— Но какъв херцог. Ти си гадняр.
— Искаш да ме обиждаш след клеветите, които измисли за мен? Настани се! Бог знае, че съм достатъчно джентълмен, за да ти позволя да го направиш.