— Тогава бъди джентълмен и напусни стаята ми.
— Това е моят замък, така че това е моята стая и ще остана колкото искам, със или без теб.
— Не се притеснявай, няма да остана още дълго тук — ръмжа.
— Добре.
— Добре.
— Ще напусна, но със сигурност не е заради твоите заповеди. Имам по-хубави неща за правене.
Той затръшва вратата зад себе си и за хилядна от секундата бих искала да отрека всичко, което той каза.
Няма да остана тук нито минута повече.
Насочвам се към гардероба, за да изпразня всички рафтове, взимайки рокли, панталони, пуловери и кой знае какво още, защото очите ми са замъглени от сълзи, а аз дори не виждам какво правя.
82. Ашфорд
Кълна се, че ръцете ми треперят от това колко съм ядосан. Ядосан съм на Джема, че не ми позволи да обясня; тя вече изложи присъдата си и няма как да се защитя.
Ядосан съм на Портиа, защото е ясно, че с поведението си към мен тя е съхранила надеждата, че с Джема ще се разделим. Тя е пресметнала всичко и аз трябваше да се досетя, че има някаква стратегия в джоба си. Тя няма уважение към нищо и никого, освен към плановете си.
И съм ядосан на себе си, защото, колкото и да искам да се изчистя от всякакви обвинения, аз съм глупак.
Аз съм глупак, защото не бях ясен с Портиа, държейки я на безопасно разстояние. Исках да се отнасям учтиво, както изисква етикетът, и това само помогна на плановете й. Ако бях оставил настрана всички добри маниери и ако бях й затворил вратата в лицето, щях да избегна всяко недоразумение.
Аз съм глупак, защото никога не й дадох ясни сигнали, че животът с нея не ме интересува и никога няма да ме заинтересува.
Аз съм глупак, защото беше лесно чукане и се възползвах, без изобщо да отбележа факта, че не сме двойка.
Аз съм глупак, защото ръка след ръка й подадох отлични карти, за да изиграе играта си.
И ние с Джема отидохме по средата.
Джема е пълна с недостатъци, на светлинни години от тази, която мислех, че ще е жената за мен, но за съжаление, тя е единствената, която искам.
Спах в библиотеката, проснат на дивана, върху който се бях отпуснал, след като взех и върнах поне десет книги, без да мога да прочета нито една.
Не знам колко е часът, но това, което е сигурно, е, че никой не дойде да ме търси.
Усещам нотка на разочарование. С Джема сме имали дискусии от всякакъв вид, използвайки всички наши тонове с всякакъв вокален диапазон, и малка част от мен очакваше или поне се надяваше, че след като гневът отшуми, ще дойде да ме потърси, за да ми поиска обяснение и да разсъждаваме заедно като възрастни.
Имам чиста съвест.
Усещам вълнение в коридорите, знак, че замъкът вече е буден.
Излизам от студиото и гледам над парапета, за да разбера на какво се дължи това. Всички са заети в тиха суматоха: врати, които се отварят, врати, които се затварят, някой се изкачва по стълбите, друг слиза, прислугата си подават багажи. Тогава Клер шепнешком съобщава: — Таксито пристигна.
Кой, по дяволите, е пристигнал?
Насочвам се към частния хол, който гледа към алеята, за да шпионирам мистериозния гост.
Минавам покрай стаята на Джема; вратата е отворена, а тя не е там.
За нейните стандарти е доста рано, сега е само осем и петнадесет.
Спирам предпазливо на прага. — Джема? — викам леко.
Без отговор. Правя няколко стъпки и забелязвам обезпокоителна подробност: всичко е в ред. Няма нищо, което да не е на мястото си, всяка повърхност е блестяща, креслата са свободни и чекмеджетата са затворени, без нищо в излишък. Една ужасна мисъл ми идва наум, но първо отивам до гардероба за потвърждение.
Празен.
С бърза стъпка стигам до частната всекидневна с изглед към алеята и виждам такси пред входа: таксиметровият шофьор е готов за тръгване и на задната седалка фигура, която е неподвижна и гледа право напред, докато слугите товарят багажа.
Отива си! Тя наистина си отива!
— Тя си отива! — крещя невярващ, докато слизам по стълбите като луд.
Пресичам входа точно когато таксито се обръща и тръгва нагоре по алеята към портите, вдигайки облак прах.
Всички слуги ме гледат изумени.
83. Джема
— Всеки момент очаквах новини от вас. Разбира се, забавихте се повече, отколкото очаквах, но все пак, ето ни — отбелязва Дерек, подреждайки няколко листа върху бюрото. — Защо Ашфорд не е тук?
— Необходимо ли е присъствието му? — питам намръщена.
— Не, но тъй като актовете засягат и двама ви…
— Той имаше ангажименти — отрязвам. — Исках да ускоря нещата по отношение на моя дял.
Дерек пляска с ръце. — Тогава да продължим! — Той ми подава химикалка и обръща купчината хартия към мен. — Отбелязал съм всички места, на които трябва да се подпишеш.
Започвам да подписвам страница след страница като автомат. Знам, че трябва да чета всичко, но нямам сили. Мисълта, че докато съм тук, Ашфорд и Портиа са някъде, правейки се на щастлива двойка, кара кръвта ми да кипи във вените.
— Отседна ли в къщата на баба си Катриона в Мейфеър?
— Не.
— Значи, все още си в Денби? — подканя ме към отговор Дерек.
— Не.
— Изглеждаш мрачна, угаснала… Съжалявам, че ти го казвам, но нямаш хубав вид.
— Благодаря ти, Дерек. Това са думите, които всяка жена би искала да чуе.
— Не исках да те обидя, но съм те виждал в по-добра форма от сега.
— Ще мине. Говорейки за къщата на баба ми, помислих за това и искам да я продам. Няма какво да правя с четириетажна викторианска сграда, в която да живея сама, защото родителите ми не могат да стъпят там. Ще ти дам пълномощно за покупко-продажбата от мое име.
— Добре. Пазарът не преминава през добър период, но това е луксозен недвижим имот, а луксът намира пазар. Може да говоря с някоя банка. Те винаги имат богати клиенти на лов за ценни имоти.
Слагам писалката на масата. — Разведена ли съм сега?
— Ашфорд също трябва да подпише, но бих казал, че си на правия път, за да станеш такава.
— Добре — казвам, ставайки безразлично.
— Ще ти съобщя за къщата — казва Дерек и ми подава ръка, за да ме поздрави.
Докато се прибирам с таксито до хотела, където ще отседна известно време, решавам да спра при „Годива“, за да хвърля тяло и душа върху кутия от шоколадови трюфели. Може би ще се възползвам и от услугата в стаята. В Мандарин получих апартамент с панорамна тераса с изглед към Хайд парк, джакузи и голям екран.
Ако имам късмет, ще намеря сълзлив филм като „Страниците на нашия живот“ или „Любовна история“. Перфектно: шоколад, сълзи и любовни филми. Триадата на пред менструалния синдром.
Един момент! Защо не съм отбелязала нищо в дневника си?
Нямах цикъл миналия месец.
Това е невъзможно! Как го забравих?
Аптека! Карам таксито да спре.
84. Ашфорд
Не мога да я намеря. Сякаш е направена от мъгла. Звънях й, но не отговаря на телефона. „Несъществуващ потребител“, казва записаният глас. Сигурно е сменила номера си.
Дерек не знае нищо за това, не знае къде се намира. Видял я е само миналата седмица.
Тя е отишла при него, за да подпише документите за развод.
Когато той дойде днес в Денби, за да ми донесе документите, не исках да повярвам на очите си.
Потърсих родителите на Джема във фермата в Дербишър. Карах дотам, но тях вече ги нямаше.
Хората, които ме посрещнаха, ми казаха, че Карли и Ванс набързо са напуснали, за да се присъединят към дъщеря им, но не успяха да ми дадат адрес.
Не искам да виждам никого. Дори Харинг.
Чух го по телефона и бях кратък.
Хаз, който всъщност не се отличава със своята дипломатичност ми предложи утеха, като ми изпрати кутия с арманяк.
Не е вярно. Дори дойде няколко пъти в Денби, но аз не бях в настроение и докато се опитваше да ме разсейва с удивителните си приказки за последните му състезания, аз се взирах в тавана напълно хипнотизиран.