Аз съм призракът на себе си. Движа се, влачейки се от стая в стая, опитвайки се да възприема отново нейното присъствие.
Отидох в стаята й, извадих ключа от вратата на коридора и запазих този от свързващата врата.
От време на време влизам и си я представям там, където съм виждал толкова много пъти, на леглото, четейки списанията си. Но тя си отиде и вече дори не усещам парфюма й в стаята.
Бих искал да я намеря, да я принудя да изслуша моята версия, да я накарам да размисли, но тогава мисля, че трябва да уважа избора й и да я оставя. Вече нямам никакво право, ако някога съм имал такова.
85. Джема
Зимата има само един цвят: сив.
Всичко е угаснало, всичко е заглушено от мъглата и дъжда, дори миризмите са сиви.
Седнала на прозореца, прокарвам пръст по дъждовните капки, които мокрят стъклото.
Не знам откога съм тук. Ако не беше мама, която да идва, носейки тавата за обяд или вечеря, дори не бих забелязала и преминаването на часовете.
— Хайде, Джема, трябва да хапнеш нещо.
— Не ми се яде, мамо — казвам, отблъсквайки купата с киноа.
— Не може да не се храниш. Ако искаш да продължиш с тази бременност, трябва да го правиш отговорно.
Преплитам ръце върху корема, който има приятна извивка. — Дори не знам дали се справям добре.
— Нямам точния отговор. Трябва сама да го разбереш, но ако наистина ме питаш, идеята да стана баба, ми харесва страшно много. И на баща ти също.
— Сама съм.
— Не си — мама ме гали по косата. — Ние сме тук.
Направих три теста за бременност и всичките три дадоха един и същ резултат: положителен.
Да абортирам, не съм помисляла дори за секунда. Помислих си, че поне веднъж някой там горе ми е дал шанс да бъда обичана безусловно и завинаги.
Вече нямаше да съм сама. Да, може би за мен и това бебе ще бъде по — трудно, отколкото за другите, аз ще имам само него и то ще има само мен, но ще има цялата ми любов, тази, която всички винаги са отхвърляли.
Ашфорд няма да го узнае. Няма да позволя той и целият негативизъм в неговия свят да влезнат в живота ми.
Търся силата на духа, за да продължа напред, но не е лесно. Не мога да не си спомня за всички хубави моменти, в които живеех с него, когато изглеждаше истинско, когато изглеждаше, че се случва точно на мен.
И така, стоя тук и гледам как отминават дните в къщата, която съм наела за себе си и родителите ми, които се грижат за мен по всякакъв начин.
Много по-различна е от моето тъмно мазе или от разнебитения апартамент на нашите. В крайна сметка сложих ръка върху съвестта си и не без смущение, признах на мама и татко, че получих солидното наследството на баба си Катриона (като пропуснах подробностите за брачната връзка с Ашфорд, за да се сдобия с него).
Отначало това ги остави доста изумени, не отричам, но негодуванието е непознато за тях чувство.
Фактът, че се озовах у дома в очакване часовете да минат без нищо, което да ме занимава, ме удари като движещ се автобус. В Денби винаги бях заета с подготовката за някое събитие или се опитвах да се скрия от Делфина, или да слушам ценните уроци от Ланс.
Тук обаче нищо. Това постоянно безделничество ме измъчва. Миналата седмица, дори се върнах в театъра, за да попитам дали имат нужда за нещо от мен, дори да бърша праха на сцената безплатно, само за да съм заета. Но театърът е затворил и компанията, както очаквах, се е разпаднала.
Затова се върнах у дома, като спрях в магазин за употребявани книги в търсене на копие на „Гордост и предразсъдъци“ и „Укротяване на опърничавата“.
Направих всичко възможно да отклоня Ашфорд от моя живот, смяна на номера, прекъсване на връзките със Сесил, също лишаване на Дерек от всичките ми адреси. Също и билетите за мача между „Барселона“ и „Арсенал“ избледняват, забравени в някое чекмедже, но непоправимо той изплува отново в мислите ми и когато коремът започне да се показва, ще имам пред очите си всеки спомен от нашата кратка и фалшива история.
86. Ашфорд
Тя не е дошла да търси мен, но все пак я пуснах да влезе.
От дни объркани мисли тършуват в главата ми и не знам кои да слушам. Това, че виждам Сесил на вратата, почти ме накара да усетя чувство на облекчение.
Като онези горчиви, отвратителни лекарства, но сте доволни да вземате, защото знаете, че тогава ще бъдете по-добре.
Сесил влиза в хола със сигурна стъпка, сяда на фотьойла до камината, подпирайки се с лакти на подлакътниците. Слънчевите лъчи, които се филтрират през прозореца зад нея, рисуват фигурата й, придавайки й зловеща и мистична аура.
— Изглеждаш ужасно, Бърлингам.
Фраза за посрещане в перфектен стил Локсли. Няма никаква нотка обида в тона й, а само безпощадна искреност. И е вярно, изглеждам ужасно, и аз така мислех тази сутрин. — Никога не заобикаляш нещата, Локсли.
— Толкова е очевидно, че да се игнорира, би било лицемерно. Не съм те виждала такъв, откакто в училище ни пуснаха да гледаме „Списъкът на Шиндлер“.
Въздъхвам, но не й отговарям. Искам тя да говори. Боже, колко бих искал тя да говори.
— Къде е Джема? Вчера се върнах от Брюж и й се обадих да я поканя при мен, но телефонът й беше изключен. Тогава Ланс ми каза, че я няма, а ти ме пускаш да вляза необяснимо. И изглеждаш като лайно.
— Ти какво знаеш? — питам я рязко.
— Какво трябва да знам? — пита ме в отговор.
— Тя си отиде. Джема си отиде. — При произнасянето на тези няколко кратки думи, много ясни по значение, гласът ми се задушава в гърлото.
— Отишла… отишла?
Срутвам се изтощен на дивана пред нея. — Тя събра багажа си с всичките си неща и си тръгна.
— Изглежда малко внезапно. Така от нищото? Изглежда жест, твърде импулсивен дори за мен.
— Скарахме се — признавам с нотка на срам. — Казахме си някои жестоки неща, свалихме сватбените си пръстени, тя… Тя е убедена, че имам връзка с Портиа!
— Имаш ли? — директно пита Сесил като изстрел от пушка.
— Боже, не! Никога не бих могъл… Няма…
— Няма база за сравнение, съгласна съм — заключава тя.
— Говорила ли с нея? За Джема имам предвид.
— Очевидно не. Ако беше така, нямаше да съм тук. Знаеш ли къде мога да я намеря?
— Нямам ни най-малка идея.
— В Лондон — предполага тя.
— Може би в Дувър или в Девъншир.
— Не се шегувай, Бърлингам. Джема не е от типа, който да ближе рани в изолиран замък, в къща на дявола. Не може да бъде никъде другаде, освен в Лондон!
— Ако беше в града, щях да знам! Дерек щеше да ми каже нещо! Поне аз мисля така.
— Ще трябва аз да я намеря — казва Сесил с практичен тон, изправяйки се от фотьойла, за да си тръгне.
— И как мислиш, че ще го направиш?
— Имам толкова много лоши познати в Лондон, че биха намерили игла в купа сено. Ще намерят и нея. Боже, Бърлингам. Никога не си ми бил симпатичен, но като те гледам така, ми се къса сърцето.
— Ако я намериш, поговори с нея, кажи й, че си ме виждала, че никога не съм бил с Портиа.
— Знам, че никога не си бил с Портиа. Никога не би могъл, след такава като Джема. Тя е единствената, която успя да те накара да изглеждаш като истински мъж. За известно време поне.
— Какво искаш да кажеш? — питам обиден.
— Че ако си истински мъж, ще дойдеш в Лондон да я търсиш и да й го кажеш лично.
— Никога не пропускаш възможността да се поставиш стъпало над другите.
— Защото съм — отговоря високомерно Сесил, обръщайки ми гръб и насочвайки се директно към вратата.
— Спиш с Харинг, нали?
На моя въпрос тя замръзва като блокирана въртележка. Сесил е добро момиче по душа, едно от най-добрите, които съм познавал, но понякога трябва да бъде поставяна с крака на земята.
— Как… — слисана е.
— От колко време си лягате? Поне месец, нали? Може би дори повече.