Тя се обръща, опитвайки се да се възстанови. — Не разбирам какво си измисляш.
— Не мисля, че си измислям нищо. — Взирам се в нея.
Сесил се изчервява, виждам смущението в очите й.
— Харинг е най-добрият ми приятел, Джема те обича. Твоята тайна е в безопасност при мен. Само бог знае дали Харинг има нужда от жена, която да го постави в ред, и ако има такава, която може да го направи, това си ти. Твоето отношение за превъзходство не важи за мен. Знам много повече, отколкото си мислиш. Сега ме изчакай, докато се преоблека. Щом съм готов, с теб ще претърсим Лондон, за да намерим Джема.
За първи път Сесил заглуши арогантността си и се ограничи до кимане.
Бяхме в театъра, при стария собственик на апартамента на родителите й, до резиденцията на баба й Катриона, която, видиш ли, е била продадена преди няколко дни.
Отидохме да изнудваме и Дерек, но той също не знаеше къде се намира Джема. Тя е в града, но внимава той да не разбере къде живее тя.
Тя е някъде там и не иска да знае нищо повече за мен.
Трябва да я преодолея.
87. Джема
Аз съм една жаба. Вече не виждам пръстите на краката си и трябва да пишкам на всеки половин час. Снощи се събудих в два през нощта с желание за манго. Нито една от дрехите ми вече не ми пасва и се клатушкам от дивана до леглото, увита в напоените с пачули кафтани на майка ми.
Днес отидох при гинеколога за последно посещение и той с ангелски вид, потупвайки ме по рамото, ми направи комплимент за здравето ми, че не съм качила твърде много килограми (а? не виждам никаква разлика между мен и някой хипопотам) и се опита да ми вдъхне ентусиазъм, защото според него „ние сме на последния етап“.
Каква идиотска шега. Само мъж може да иронизира така за жена, която чака да й изтекат водите.
88. Ашфорд
От месеци мисля, че живея в кръга на Данте.
Майка ми си е наумила, че ще селектира лично следващата херцогиня на Бърлингам, защото смята моето решение за ненадеждно, предвид последните непредвидени събития.
Да, тя заточи Джема в изгнание съвсем неочаквано по пътя към стратегическото й планиране.
Откакто Джема си отиде, това е идване и отиване на претендентките за титлата, с които се озовавах на вечери, събития и вечери, организирани „съвсем случайно“.
Неведнъж бяха на гости в Денби внучката/дъщерята/ братовчедката на Денби и всички с извинението, че бягат от Лондон да търсят „Малко свеж въздух“ или „приятната компания на майка ми“.
И очакват, че ще им повярвам. Дори дяволът не би искал компанията на майка ми.
Тя дори се опита да ме събере с Портиа, но когато не се появих онази вечер, оставяйки ги да висят като два колбаса, смятам, че съобщението е било силно и ясно.
Очевидно е, че след това беше ред на София и нейните клонинги.
Ограничавам се до присъствие, балсамирано в пълна апатия.
Вече не ми пука за нищо и колкото повече време минава без Джема, толкова повече Денби ми изглежда като празен мавзолей.
Единственият, който виждам и чувам с удоволствие, е Харинг, макар и сега, когато започна отново Гран При, успяваме да се видим само между едно състезание и друго.
Като днес. Той ще се върне от Азербайджан до час.
За да запълня времето си и за да избягам от мефистофелските планове на майка ми, вземам Аженкур и тръгвам на дълга разходка в парка.
Когато се връщам обаче, намирам тревожен брой пропуснати обаждания от Хаз.
— Хаз? Двадесет и три обаждания? Не си ме търсил с такова настояване, откакто те арестуваха на митницата на връщане от Банкок!
— И ти щеше да настояваш, ако инспекторът беше дошъл при теб, за да те обискира с латексова ръкавица в едната ръка и смазка в другата.
— Този път за какво трябва да похарча знанията си?
— Може да се заровиш с твоите знания! Звъня ти за Джема!
Да чуя името й, е все едно да ме удрят с тиган в лицето. — Дж… Джема?
— Да! Видях я! Знам къде живее!
— В Азербайджан?
— Не, в Лондон! Градините Егертън.
— И кога се върна в Лондон? — питам аз.
— Вчера, но това са подробности. Е, видях я да влиза през една врата в онези червени тухлени викториански къщи. Точно пред хотел „Егертън“.
— И защо не я спря?
— А, ето, не бях на улицата. Бях в хотел „Егертън“. Втори етаж. Върховен суит. Красиви витражи.
— Но можеше… — Тогава моментът на отвратителна яснота се забавя в мислите ми. — Боже мой! Хаз!
— Ъъъ, имах… ъъъ… заети ръце.
Обръщам очи. Това е Хаз, трябва да го приема такъв, какъвто е.
— Сигурен ли си? Може да си се объркал…
— Беше с родителите си. Лесно може да ги познаеш.
— Къде си сега?
— Все още тук — той отговаря с глас, оцветен в самодоволство.
В паузата си за размисъл усещам, че приятелят ми започва да бръмчи в слушалката.
— Ако се осмелиш да запееш ще затворя.
— Хей, хей, спирачка. Не ти казах важното нещо!
— Номерът на къщата! — гъделичкам го.
— Не! Това, че е бременна!
Почти изпускам телефона си на замята. — Бременна? — кръвта във вените ми замръзва. Винаги съм имал мълчаливото съзнание, че ще има нов живот, но това потвърждение е като камбана на смъртта. Разбира се, тя е срещнала мъж, може би такъв, когото наистина обича, живеят в приятна топла и уютна малка къща и са си направили дете.
— Мда! Бременна! Знаеш ли кога някой очаква бебе?
— Но сигурен ли си? — питам безутешно.
— Или е бременна, или е напълняла много, но съдейки по моя опит, това не ми изглеждаше дебело!
— Твоят опит относно бременността? — отбелязвам скептично.
— Не знаеш колко съм ги отбягвал.
— Джема е бременна. — Не знам дали го повтарям на себе си, или на Харинг. Мисълта за нея и друг мъж, с когото тепърва ще имат заедно дете, ме хвърля в отчаяние.
— Е, да.
Тъпо, правя кратко мислено изчисление. — Колко?
— Колко какво?
— От колко месеца е бременна? — повтарям нетърпелив.
— Аа, откъде да знам? Да не съм шибана акушерка!
— Но от корема! Колко беше голям? Шест, седем месеца?
— Аш, съжалявам, ако навлизам в подробности, но в този момент бях ангажиран да подарявам оргазъм и фактът, че се намирахме пред прозореца, уверявам те, беше чисто случайно. Извини ме, ако не съм изследвал състоянието на бременността на бившата ти съпруга. В кой месец е? Как изобщо ме питаш за такова нещо!
— Майната ти, Хаз — крещя в телефона.
— Ако не в девети, то поне в осми със сигурност — чувам женски глас далеч от другия край на телефона.
— Какво има, скъпа? — Хаз говори на женския глас.
— Беше хубав голям корем. Или са близнаци, или е в деветия месец.
Хаз се обръща отново към мен. — Подсказват ми, че или са близнаци, или е в девети месец.
Девет месеца. Пускам календара назад. На езерото, в конюшните, в църквата в гората, в колата… Списъкът е дълъг, но ако Джема е бременна в деветия месец, бебето няма как да не е мое.
— Хаз, аз съм напът. Идвам да те взема.
— А кой се движи?
— А, ей… Поздрави Сесил. Съкровище! — Въпреки че гласът й е променен от телефонната линия и заглушен от разстоянието, бих разпознал тази дързост навсякъде.
В ярост се втурвам по стълбите, за да стигна светкавично до Лондон.
— Благодаря, Ланс — казвам, крадейки ключовете на колата му, нахлувайки в нея. — В перфектния момент.
Веднага щом паля двигателя, глас зад мен ме изненадва:
— Но, Ашфорд! Къде, по дяволите, отиваме?
Моята майка.
Когато пристигам в хотел „Егертън“, звъня на Харинг, който след няколко минути излиза разрошен от вратите, със зле закопчана риза, излизаща наполовина от панталона му.
— Е, къде е? — питам го.
— В една от онези къщи там.
— Извинете, коя е тя? — намесва се майка ми, сваляйки задния прозорец.