Харинг ме гледа объркано. — Майка ти?
— Не искаше да слезе — отговарям сухо.
Пренебрегваме я и се втурваме към тъмните врати, всички еднакви.
На никоя не пише Джема и решаваме да звъннем на всички.
Празни къщи, няма никого, домакини, които не знаят нищо.
Изглежда, че нямаме късмет, докато една стара дама не излиза от една от къщите.
— Госпожо! — Ние се втурваме към нея. — Познавате ли момиче на име Джема?
— Джема? Не, нищо не ми говори… — поклаща глава.
— Тя е бременна — бързам да кажа. — Девети месец.
— О, да, Джейн! — възкликва дамата.
— Джема, не Джейн — поправям я.
— Повече от сигурна съм, че се казва Джейн.
— Хаз, не е била тя! — казвам му, разочарован от сигурността, че се е объркал.
— Разбира се! Беше с Ванс, вързан на опашка, и Карли, облечена в оранжево. Сигурен съм!
— О, да, Карли — отговаря старицата. — Прави вкусни пайове от ревен и джинджифил!
С Хаз се гледаме. — Тя е! Използвала е друго име!
— Госпожо, тази Джейн има ли съпруг? Гадже?
— О, не, милинката. Сама е, но живее с родителите си! Три врати по-нататък, вляво…
С Харинг се изстрелваме като спринтьори.
— Но няма да я намерите! Излезе преди час. Тръгна към болницата… Време е.
— Болница? Коя?
— Мисля, че „Сейнт Мери“…
— Хайде — правя знак на Хаз да се качи.
— Аз ще карам, аз съм пилот от Формула 1.
— Дума да не става. Колата е моя и аз ще карам.
Харинг подава ръка за ключовете. — Ако шофирам аз, ще стигнем по-бързо.
— Ако караш, ще ни убиеш всички — възразявам.
— Хайде! Това е Моля, моля, моля. Винаги съм искал да я карам!
— Не.
— Длъжник си ми — изтъква Харинг.
— Майната ти! — хвърлям ключовете към него.
— Къде отиваме? — пита Сесил, която вече седи на пасажерската седалка.
— Тя няма да идва с нас — протестирам срещу Харинг.
— Опитай се ти да я убедиш.
— Върни се, Локсли — изръмжавам.
— Трябваше да отида на благотворителната среща — протестира майка ми.
— В момента не може да се интересувам по-малко, мамо. Джема има бебе. Нашето бебе.
— Солите! — Хленчи тя. — Чувствам се зле.
— Ако повърнеш на седалките, кълна се, ще те сваля! — заплашвам я.
Независимо от забраните, оставяме колата пред вратите на болницата, за да нахлуем в „Сейнт Мери“. Веднага щом стигна до приемната на родилното отделение, заявявам с тревожен тон:
— Аз съм таткото.
Медицинската сестра поклаща глава за момент, наблюдавайки ме: — Чий баща?
— Джема Паркър.
— Няма пациенти на име Джема Паркър — отбелязва. Сигурно е дала моминското си име, по дяволите. — Пиърс!
Джема Пиърс.
Медицинската сестра е все по-недоверчива. — Честно казано, мисля, че сте твърде млад, за да бъдете бащата на госпожа Пиърс!
— Не, не на Джема, на бебето, което ражда! Джема вътре ли е? Родила ли е вече? Мога ли да вляза? — Опитвам се да я прескоча, но тя ми препречва пътя.
— Значи, вие сте господин Пиърс, нали?
— Паркър, аз съм Ашфорд Паркър!
Изглежда напълно готова да разследва. — Вие сте съпругът й, нали?
— Да.
— Не — казва майка ми.
— Съпругът ли сте, да или не? — пита отново медицинската сестра.
— Аз съм съпругът, но след това се разведохме, а тя след това разбра, че е бременна — обяснявам лаконично.
— Това е дълга история, но такава, която е лесна за разбиране — казва Сесил.
— А вие коя сте? — поглежда я ядосано медицинската сестра.
— Тази, която говори твърде много и има мнение за всичко — разяснявам.
— Знам как да я накарам да млъкне — намесва се Харинг.
— А вие какво общо имате с това? — сестрата пита Харинг.
— Аз, нищо, просто отивам в леглото и толкова — свива рамене той.
Сестрата изглежда все по-объркана. — Значи, вие сте съпругът, с когото се е развела, а той е този, който спи с жена ви. Но кой е бащата?
— Аз — казвам силно.
— Той — викат Сесил и Харинг.
— Всичко е за доказване — възразява майка ми.
— Дамата с вас ли е?
— Това е бабата — казваме всички в един глас.
— Нека караме подред! Боже, аз съм херцогът на Бърлингам! Тя е майка ми, следователно бабата, аз съм съпругът на бременната жена и баща на детето, а тези двамата си лягат заедно и нямат нищо общо. Мога ли да видя Джема сега?
— Ще попитам доктора. Изчакайте тук.
Когато медицинската сестра се връща, аз съм готов да я последвам, но тя ме спира отново. — Съжалявам. Пациентката не желае да влизате.
— Не е възможно! — протестирам.
— Във всеки случай ви съветвам да седнете и да изчакате. — Тонът й не позволява да отговоря, така че, въздишайки, сядам на един от фотьойлите в коридора, мълчаливо със скръстени ръце, но съм извън кожата си.
Нито Харинг, нито Сесил, нито майка ми смеят да ми кажат нещо, защото ме виждат.
Чувам стъпки и някой сяда до мен.
— Спомняш ли си, че ти казах, че ако накараш дъщеря ми да страда, ще те накарам да си платиш?
Обръщам се и вляво до мен е Ванс. — Ако ти кажа, че вече си плащам, ще ми повярваш ли?
Изражението му е неразгадаемо. — фактът, че си тук днес, ми показва, че има нещо, което Джема не знае. Тази жена, Портиа, не означава нищо за теб, нали?
— Винаги е била само Джема. Но тя не ми даде шанс да й обясня. — След кратка пауза го питам: — Защо никой не ми каза, че Джема е бременна?
— Това беше неин избор, Карли и аз го уважихме. Лично аз не съм съгласен с него. Мисля, че поемането на отговорностите като баща е твое право и задължение. Това е огромна радост, но и постоянно притеснение. Погледни мен, дъщеря ми е на двадесет и шест години, омъжена е, предстои й да роди, но за мен тя винаги ще е моето момиченце, което се нуждае от ласки и защита. Е, това никога няма да отмине.
— Няма нищо, което да искам повече — мърморя с очи, фиксирани към пода.
Ванс ме потупва по рамото и разбирам, че е възприел това, за което говоря.
Ние мълчим, чакаме, часове наред. Слънцето залязва и Карли се присъединява към нас и ни съобщава. — Ще правят цезарово сечение, скоро ще я отведат в операционната.
Чувайки думата „цезарово сечение“, се притесних. — Операционна? Има ли някакъв проблем?
Тя поклаща глава. — Плодът е в позиция и контракциите са на често, но разширяването не е достатъчно. Те предизвикаха изтичането на водите и въпреки вливанията не надхвърля пет сантиметра. Лекарят реши да продължи с цезарово сечение, но не изглеждаше притеснен.
— Откога се мъчи?
— Тази сутрин искаше да я придружа, за да си направи маникюра и там започна да изпитва известна болка. Когато се върнахме, малко след единадесет контракциите ставаха все по-интензивни и чести, затова я доведохме в болницата и след прегледа я хоспитализираха, защото раждането беше започнало. Преди два часа влязох в родилната зала с нея, но нищо не стана. Сега се връщам при Джема, сигурно вече са готови за операцията — казва тя, гледайки часовника. — Ашфорд, радвам се, че си тук.
89. Джема
Ще умра, знам. Човек не може да понесе цялата тази болка.
Акушерката не изглежда на същото мнение. — Добре, от сега нататък, когато почувстваш контракция, опитай се да напънеш, нали?
Честно казано, вече не съм в състояние да различавам кога имам контракция и кога нямам. — Няма да успеяяяяя.
Не знам от колко време съм така с отворени крака на магарето, без никакъв напредък.
И без повече сила.
Липсваше ми само и Ашфорд. Да, в един момент медицинската сестра се приближи, до майка ми, казвайки, че е пристигнал някакъв Ашфорд Паркър, твърдейки, че е бащата.
Погледнах майка си в сълзи и всичко, което успях да направя, беше поклащане с главата ми за „не“, преди да ме хване още една контракция, която да ме накара да крещя от болка.