Тогава лекарят съобщи: — Тук не надхвърляме пет сантиметра и контракциите вече са твърде на често. Подгответе операционната, пристъпваме към цезарово сечение.
Майка ми отиде да информира татко и когато се върна, просто трябваше да види само очите ми, за да ми отговори. — Да, Ашфорд е навън с татко.
— Не бива да е тук.
Тя стиска ръката ми, докато акушерката бута носилката към операционната. — Сега не мисли за това. Тревожи се само за това как ще стана баба.
Това е удивително. Гледам бебето си в прозрачното креватче до леглото ми като хипнотизирана. Перфектно е.
Унищожена съм, но колкото повече го гледам, толкова повече мисля, че бих го направила отново. Когато го казах на медицинската сестра, тя отговори: — Да поговорим за това, когато ефектът от упойката свърши.
— Здравей, мамче. — Това е гласът на Сесил, която наднича от вратата. — Може ли?
Кимам й да влезе. Чувствам се виновна за нея. Тя беше прекрасна с мен, а аз изчезнах, без да се сбогувам, без да й кажа и дума. Бях толкова разстроена, ядосана с Ашфорд и отвратена от всичко и всички, че погребах и нея заедно с цялото ми минало.
— Исках да ти се обадя хиляди пъти, Сесил. Но не успях да го направя.
Тя ме спира, вдигайки ръка. — Знам всичко. Не искам твоите извинения, не ми ги дължиш. — Тя се навежда над легълцето, любопитна. — Добре, че прилича на теб.
— Да не ти казвам за болката. В определени моменти си мислех, че умирам.
— Невъзможно. Виждала съм как преживяваш и по-лоши неща — отговаря тя. — Делфина, да назовем едно.
— Моля те, не ми я напомняй.
— Тя също е тук. Задъха бедния медицински персонал, проверявайки техния професионализъм и ефективност. Ще бъде изненадващо, ако охраната не я е изхвърлила. — Сесил протяга пръст, за да докосне носа на бебето. — Здравей, аз съм леля Сесил.
— Искаш ли да го гушнеш? — питам я аз.
Тя ококорва очи ужасена. — Не, не, не. Бих могла да го счупя. Аз съм човек, напълно лишен от майчински инстинкт.
— И какво ще правиш, когато имаш свое собствено?
— Няма да имам. Не искам комисия от медицински барони да ме гледат гола с отворени крака, чакайки нещо голямо, колкото пъпеш, да излезе от влагалището ми.
Сесил винаги успява да ме разсмее. — Щастлива съм да те видя. Липсваше ми.
— Само аз? — пита тя.
— Какво имаш предвид?
— Ашфорд.
— Моля те, не. Не го прави — умолявам я.
— Слушай, щом аз започвам да ти говоря за него, въпреки че едва го понасям, може би това, което трябва да ти кажа, заслужава да бъде чуто.
— Само ако възнамеряваш да го обиждаш.
— Ашфорд е лудо влюбен в теб, откакто си тръгна, той е сянката на себе си и ти си неговата фиксирана мисъл.
— Ти не го видя! Аз да! Той целуна Портиа — изръмжавам. Гневът пробуди сила в мен, която си мислех, че съм изчерпала по време на раждането.
— Била е онази курва Портиа, която го е целунала, а той я е отхвърлил. Не виждаш ли, че не я иска, онази луда психопатка? Той иска теб.
— Той не успя да ми го докаже.
— Защото си твърдоглава и не си му дала възможност. Виждаш само това, което искаш да видиш, и ако не си беше тръгнала, бързайки, прекъсвайки връзките с всички, може би сега нямаше да водим този разговор.
— Разговор, който не искам да водя.
— Твоят син има право на привързаност към баща си и нека ти кажа, че никога не съм виждала Ашфорд да е толкова обзет от нещо през целия му живот. Ти направи чудо, направи го човек! А и искаш да ми кажеш, че не го обичаш и ти? Защо тогава би задържала сина му?
Отвръщам поглед, без да отговоря, и тя ме гали по косата, преди да си тръгне. — Отвън съм.
Сигурно съм задрямала, макар и за кратко, и се събуждам, чувайки звуците на малкото.
В стаята има някого, който стои пред леглото ми с гръб.
Разпознавам този профил. Ашфорд е. Когато се обръща към мен, усещам недостиг на въздух.
Той държи бебето ми в ръцете си и го гледа замечтано.
— Майка ти ме пусна вътре — казва той, без да сваля очи от детето.
Взирам се в него, без да знам какво да отговоря.
— Момче. Ако е наследил твоя характер, вероятно ще управлява света. — После ме поглежда. — Как искаш да го наречеш?
— Брандън — отговарям аз. — Не бива да си тук.
— Аз мисля, че трябва. Вярвам, че от всички места на земята, това е единственото, на което трябва да бъда в момента. — Тогава той сяда до мен и ми подава бебето. — Направили сме истински шедьовър.
— Ние? Аз го направих. Пристигна след девет месеца и искаш и ти да получиш заслуги?
— Мисля, че си забравила да ми кажеш.
Но вече не го слушам, отвлечена съм от онова малко лице с малки перфектни устни, малък нос, тънка, разромшена коса, покриваща малката му глава. — Никога не съм виждала нещо по-красиво.
— Нито пък аз.
— Може да ни посетиш някой път, ако искаш — казвам омекотена, на Ашфорд.
— Сериозна ли си? — Изглежда шокиран.
— Това е даже твърде много, като се има предвид, че никога не исках да научаваш.
— Джема, не искам да виждам сина ни от време на време. Искам да го отгледам с теб. Ние не сме перфектни, никога няма да бъдем, но всичко, което знам, е, че ти си единствената, с която искам да прекарам живота си. Обикновено нормалните хора се влюбват, женят се, имат дете и в най-лошия случай започват да не се понасят и да се развеждат. Ти и аз направихме всичко на обратно: мразехме се, тогава се оженихме, влюбихме се, разведохме се и сега имаме дете. Никога не сме били нормални. Защо сега трябва да правим нещата според правилата?
— Влюбени ли? — питам аз.
— Да, влюбени. Или поне аз се влюбих в теб.
— Кога го разбра?
Ашфорд се усмихва. — Мисля, че всичко започна от вечерта на благотворителното ревю, когато пред цялото висше общество ти се появи полугола на подиума. Разбрах, че не съществува никоя като теб.
Прехапвам долната си устна, опитвайки се да потисна спонтанната усмивка.
— Виждам, че се усмихваш. — С една ръка повдига лицето ми, за да го погледна в очите. — А ти кога разбра?
Преглъщам, срамувайки се. — Може би онази първа вечер в ресторанта, когато ме помисли за сервитьорка.
— Бях задник — признава той.
— Да, беше. — Тогава не мога да не му задам въпроса. — А Портиа?
— Портиа беше недоразумение и съм сигурен, че знаеш, че не е тя, която искам, просто не искаш да признаеш. Ти не искаш да се отдадеш на факта, че веднъж в живота ти някой избира теб. Страх те е да не бъдеш наранена и следователно не искаш да приемеш, че нещата могат да бъдат и хубави, но нека ти кажа тези месеци, без да знам нищо за теб, търсейки твоя призрак между стените на Денби, сърцето ми се отвори на две, докато изкървя.
— Мислиш ли, че и на мен не ми беше зле?
— Тогава защо трябва да се разделяме?
Поклащам глава без убеждение. — Да вярваш на някого другиго, винаги означава скок в празнотата.
Ашфорд ме хваща за ръката. — Но аз скачам с теб.
Вратата се отваря силно и Делфина нахлува в стаята с викове: — Наследник!
90. Делфина
Ако не бях аз, тази къща щеше да отиде по дяволите.
Надявам се, че Бог ще ме остави да живея още дълги години, защото никой не може да държи в ръце ситуацията като мен.
Днес е ре-ша-ващ ден.
И всичко трябва да се случи със старателна точност.
Сватба и кръщене заедно, в един и същ ден, с погледа на цялата аристокрация и аз изучих всеки един детайл на масата с Маргарет.
Синът ми се жени повторно. Джема, отново. Излиза през вратата и ми се връща през прозореца. Ако не друго, много е подобрила външния си вид. Не методите си, но със затворена уста изглежда много добре.
Родителите й бих ги нарекла фолклористи, за да бъда мила, но Джема и нейните са пълен пакет, вземаш или оставяш.
Чудя се как такива диваци могат да имат приятелство с някого като шейх Ал Танян! Запазила съм всички апартаменти в западното крило на втория етаж, с изглед към парка. Надявам се, че ще са достатъчни, тъй като ще пристигне със своята свита от петдесет и шест души.