Тази Джема ме шокира! Върху нейните начини нека спуснем милостив воал, чувствах се като на маса с шофьор на камион, с цялото ми уважение към бранша.
А искаме ли да поговорим за външния вид? Живях тридесет години в блаженото убеждение, че жените полагат грижи за външния си вид, но Джема разклати цялата ми увереност.
Този грим на клоун, онези несъответстващи дрехи, твърде провокативни, дори за танцьорка в нощен клуб, онази полурозова коса почти до дупето й… Несполучлива Спайс Гърл.
А Спайс Гърлс са кулминацията на боклука от деветдесетте години.
Представяте ли си някоя от Спайс Гърлс да се превърне в херцогиня?
Не. Щом Дерек опипва в тъмното, трябва аз да взема нещата в свои ръце.
Преди закуска обличам един от най-хубавите си костюми по поръчка, решен да обиколя банките, в които имам сметки на червено, за решаващо сравнение.
Точно когато затягам възела на вратовръзката си, чувам настойчиво почукване на вратата: това е Ланс.
— Ваша милост, простете притеснението, но вашето присъствие е задължително на долния етаж.
— Десет минути и слизам. Сигурен съм, че какъвто и предлог да има майка ми, ще може да почака.
— Всъщност херцогинята е в ателието на тапицера. Има двама посетители, които чакат на входа и искат да се срещнат с Вас.
Изсумтявам, закрепвайки маншета си. — Каква досада. Щом са толкова неучтиви да идват без предизвестие или покана, тогава ще изчакат необходимото ми време да се оправя.
— Те твърдят, че са от Кралската и съкровищна банка.
Думите на Ланс са като противоракетна сирена върху мен.
Оставям копчетата за ръкавели на леглото и изтичвам от стаята, прегазвайки моя иконом.
Когато виждам двамата сериозно изглеждащи банкери в подножието на стълбите, всеки държащ лъскаво куфарче, за момент оставам без дъх.
— Господа, добре дошли в Денби Хол. Вие ли сте от Кралската и съкровищна банка?
Двамата си разменят поглед, преди да щракне ключалката на куфарчето, изваждайки лист.
— Да, херцоже на Бърлингам, ние сме емисари от правния отдел. Банката изпрати множество бележки до Вашия съветник и адвокат, настоявайки за навременна компенсация на овърдрафта. Информиран ли сте?
— Обсъдихме го — намеквам, оставайки неясен, за да не видят тревогата ми.
— Е, значи, също сте наясно, че след като не получихме отговори относно погасителния план, бяхме принудени да действаме малко по-настоятелно. Заповядайте. — По-високият от двамата ми подава листа.
Повече го гледам, отколкото чета, защото паниката ме обзе и не съм в състояние да възприема това, което виждам.
Служителят, без дори да забележи реакцията ми, обявява неизбежното: — Това е последното известие, с което ви информираме, че банката ще продължи със законни средства и нищо друго няма да последва. Ако Кралската и съкровищна банка не получи отговор, ще бъде принудена да стартира процедурата за събиране на дължимите дългове, до получаване на съдебна изпълнителна присъда по въпроса.
— Възстановяване на кредити? Искате да кажете… — Гърлото ми се стяга и дори не мога да го кажа.
— Чрез възбрана.
— Какво? Не, не можете да го направите! — Не знам как да се противопоставя.
— Можете да представите възраженията си пред самия съдия, когато Ви призове. Но моят съвет е да се възползвате от тази последна възможност да изплатите дълговете си. Възбраната няма да е от полза за имиджа Ви.
— Изслушайте ме. Знам, че ситуацията от смъртта на баща ми не върби на добре и тази сутрин щях да дойда във вашия офис, за да поговорим за това. Нека да седнем на масата и да намерим решение. Аз съм херцог на Бърлингам със сигурност сред моите притежания…
— Които според Кралската и съкровищна банка в момента са доста изложени на риск… — казва високият и слаб служител с ентусиазъм на гробар.
В края на алеята виждам лек облак прах да се издига под гумите на колата на майка ми.
Майка ми и хората от банката, заедно, тук, докато ми говорят за възбрана.
— Четиридесет и осем часа. Дайте ми четиридесет и осем часа и ще си върнете парите плюс лихвите. Спрете процеса! Давам ви думата си, ще видите всичко до последния паунд.
— Четиридесет и осем часа изглеждат кратки, предвид сумата, за която говорим.
Мисли, Ашфорд, мисли бързо. — Ще се женя — чувам, че го казвам в бързината. — Жена ми е много богата. Гарантирам за всичко, което казах.
Двамата се гледат с много красноречиво повдигната вежда.
— Банката е много сериозна относно този въпрос, помислете върху това колко пъти Ви информирахме. Ситуацията е много сериозна. Никой от участниците в тази афера не иска медийно излагане. Вие най-много, предполагам.
Докато двамата гробари махат за довиждане, майка ми, влизайки, остава изумена. — Ашфорд, ще ми кажеш ли, ако обичаш, кои са всички тези хора?
Водя я настрани, за да не ни чуят агентите. — Обадих се на охранителна фирма, за да огледат. Денби Хол може би ще има нужда от наблюдение заради това посещение — подчертавам добре думата „посещение“.
— Кралското посещение — казва тя с блестящи очи, сякаш това го прави все по-осезаемо и конкретно.
— Точно, двамата господа в костюми и куфарчета са агенти на компанията, аз им показах малко от имението, за да могат да преценят как да внедрят сигурността.
— О, Ашфорд, каква прекрасна инициатива! А аз смятах, че не те интересува.
— Шегувах се, мамо. Никога не разбираш, когато се шегувам. — И слава богу, бих искал да поясня.
Майка ми се оттегля в оранжерията, докато аз, със смесени чувства на облекчение и ужас, гледам как колата на банката напуска Денби.
Със стъпки на котка Ланс се присъединява към мен. — Ваша милост, херцогинята никога не трябва да го разбира, нали?
— Това е едно от нещата, които ще отнесеш в гроба си, Ланс.
— Предположих.
Изненадан и ядосан на себе си, хващам мобилния си телефон, за да се обадя на Дерек.
7. Джема
В офиса на Дерек цари невероятна тишина. Ашфорд и аз седим един срещу друг, Дерек е начело на дългата полирана дървена маса, а секретарката е от другата страна.
— Джема Пиърс, с брака, който сключва с присъстващия тук, Ашфорд Паркър, 12 херцог на Бърлингам, има право на наследството, оставено от баба й Катриона. Наследството се състои от: имение…
Да, опитах се да внимавам, но не мога. Дерек чете един по един записите в инвентара, свитък от осемдесет и девет страници, пълен с цифри, думи, като имение, парк, къща, Моне, яхти, запаси, акции… И аз не разбирам нищо повече.
Най-малкото, когато ми подава листа с извлеченията от сметката, пълна с неразличими числа.
Когато Дерек си дава сметка, че се взирам в листа със стъкления поглед на групер, взема бележник, на който пише едно голямо число, и ми го подава.
— Добре, Джема, тъй като е очевидно, че не си способна да проследиш това, което ти казвам, всичко, което трябва да знаеш, е сумата на сметката, която от утре ще бъде на твое име.
Очите ми се разширяват при числото: никога не съм виждала такова число през живота си! Изглежда като международен телефонен номер. И двамата с Ашфорд се навеждаме над масата невярващи.
Виждайки обърканото му изражение, вземам хартията и я притискам към гърдите си.
— Долу лапите, това са моите неща! Върху тези пари ще сложиш ръце само когато аз кажа — заплашвам притежателно.
— Ако не бях аз, можеше само да си мечтаеш за тези пари.
Дерек взема листа от мен, смачква го и го изхвърля раздразнен. — Нека продължим. Ашфорд Паркър, херцог на Бърлингам, с брака, който сключва с настоящата тук Джема Пиърс, влиза във владение на договорената сума за обезщетение на натрупания дълг в банките, тоест възстановяване на пълната сума и собствеността върху имотите.
Дерек ни гледа и двамата, за да види дали всичко е ясно.
— Остава само една точка за дефиниране — започва Ашфорд със своята арогантност. — Семейният живот. Четиримата сме седнали на тази маса и четиримата знаем, че е брак по сметка, поради което бих счел за подходящо, след като подпишем в службата по вписванията в кметството, всеки от нас да продължи живота си, както го е водил досега.