— Да, разбирам, господин Питърс — казва тя. — Отдавна трябваше да се досетя, че вие не сте способни да си поставите по-неблагородна задача. Но в какво ще се състоят моите задължения? Един по един ли ще трябва да отблъсквам тези три хиляди мерзавщини или на групи, на групи?
— Вашата работа, госпожо Тротър — казвам аз, — ще бъде по същество синамурна. Ще ви настаним в някой тих хотел и няма да имате никакви грижи. Ние с Анди поемаме цялата преписка с клиентите и изобщо цялата дейност на бюрото за женитби. Естествено — казвам, — възможно е да се случи някой по-пламенен и буен обожател, който да набере средства за билет за влака и да се яви лично в Кайро, за да завладее сърцето ви, ако все още има с какво. В такъв случай може би ще се наложи сама да се справите с това неудобство и да го изритате собственокрачно от вратата. Ще ви плащаме по двайсет и пет долара седмично плюс разноските за хотела.
— Дайте ми само пет минути — казва госпожа Тротър, — за да си взема пудриерата и да оставя у съседката ключа от входната врата, и можете да ме зачислите още отсега на заплата.
И така аз превозвам госпожа Тротър до Кайро, настанявам я в един семеен хотел — по-далеч от нашия, за да няма никакви подозрения и недоразумения — и обяснявам цялата работа на Анди.
— Знаменито! — възкликва той. — А сега, щом съвестта ти е вече спокойна и стръвта е подръка и налице, можем да започнем риболова.
И ние пуснахме нашето обявление във всички вестници, разпространявани в този край. Едно беше напълно достатъчно. Ако бяхме разширили рекламата, щеше да се наложи да наемем толкова чиновници и трайно накъдрени глави, че шумът от джвакането на дъвките би обезпокоил господин министъра на пощите.
Внесохме в банката две хиляди на името на госпожа Тротър и й дадохме книжката, за да я показва, ако някой постави под съмнение честността и почтеността на нашето предприятие, Знаех, че на госпожа Тротър може да се разчита и че не е опасно да внесем тия пари на нейно име.
Това единствено обявление ни създаде такава работа, че по дванайсет часа на ден не вдигахме глава и отговаряхме на постъпващите писма. А на ден идваха по сто. Аз и не подозирах, че в страната има толкова много нуждаещи се, но с широки сърца мъже, преливащи от желание да се сдобият с една симпатична вдовица и да поемат бремето на грижите за нейните пари. Повечето от тях признаваха, че нямат пукната пара и ся безработни и се оплакваха, че никой не ги разбира, но всички бяха убедени, че разполагат с такива запаси от любов и разни мъжки качества, че вдовицата ще направи най-големия удар в живота си, ако се възползува от тези запаси.
Всеки клиент получаваше отговор от бюрото на Питърс и Тъкър, с който биваше уведомяван, че вдовицата е дълбоко впечатлена от неговото искрено и интересно писмо и че тя го моли да й пише по-подробно и да приложи една своя снимка, ако това не го затруднява. Освен това Питърс и Тъкър уведомяваха клиента, че за да предадат второто писмо на красивата вдовица, е необходимо да получат хонорар от два долара, приложен в самото писмо.
Виждате колко прост и красив беше нашият план. Около деветдесет процента от тези доморасли благородници успяваха да се снабдят някак с по два долара и да ни ги изпратят. В това се състоеше и цялата работа. Е, ние с Анди се поозорихме и дори взехме да се оплакваме — лесно ли е цял ден да отваряш пликове и да вадиш долар по долар от тях?
Имаше и такива клиенти, не много наистина, които се явяваха лично. Ние ги препращахме на госпожа Тротър и тя вършеше останалото. Само трима-четирима от тях се върнаха в бюрото, за да си поискат пари за връщане. Когато започнаха да пристигат писмата от най-затънтените краища, ние с Анди взехме да вадим от тях по двеста долара на ден.
Един следобед, когато работата беше в пълен разгар и аз скатавах банкнотите от по един и два долара в цигарени кутии, а Анди си подсвиркваше „Няма за нея венчален звън“, неочаквано се изтърси някакво човече и взе да оглежда стените, сякаш беше попаднало на следа от изгубена картина на Гейнсбъро. Щом го видях, светнах от гордост, защото работата ни беше тип-топ и той нямаше за какво да се хване.
— Както виждам, днес имате голяма поща — каза човечето.
— Да вървим — казвам му аз и си слагам шапката. — Ние отдавна ви очакваме. Ще ви покажа стоката. Как е президентът — нали идвате от Вашингтон?