— Знаеш ли, Мат така бързо се възстановява, че всички доктори са изумени!
— Добре. Ще ида да го видя тия дни. Отдавна се каня, но изчаквам момента, когато ще можем да си поговорим.
— Господи, та той вече говори!
— Нашия език? Нима?
Тя с радост потвърди и навлезе в подробности:
— Учи се със същата бързина, с която оздравява. Докторите твърдят, че това се дължи на прехвърлянето му в наши дни. Говорят за някакъв ефект на индивида — когато прескочи двайсет хиляди години от еволюцията, организиращата енергия на организма интензифицира процесите в тялото и мозъка. Аз не всичко разбирам, естествено. Тези въпроси засягат точката, в която се пресичат материалното и нематериалното…
— Да?…
— … и Мат разбира техните съждения толкова, колкото и аз, ако не и повече. Дадена му е доста свобода и той непрекъснато се разхожда. Но пък е много изпълнителен, не влиза в стаите и не пипа нищо без разрешение…
— Ясно.
— А, казах ли ти, преустановили са пластичната обработка на лицето му, докато не бъде в състояние да даде сам точно описание как би искал да изглежда новото му лице.
— Да, чух нещо такова. Лайза, колко още смяташ да живееш в тази болница? Наистина ли стоиш там, за да учиш за сестра или има нещо друго? — Той почти попита „или е заради Мат?“.
— Понякога ми се струва, че от мен едва ли ще излезе медицинска сестра. Но засега нямам планове да се местя. Дори ми е по-удобно да живея в болницата, където всеки ден ми правят терапевтични процедури за възстановяване на паметта.
— Има ли напредък?
Дерън знаеше, че според версията на лекарите Лайза си беше изгубила окончателно паметта, попадайки на пътя на берсеркерската ракета. За известно време някои я смятаха за вероятен емисар или беглец от бъдещето, получил амнезия при връщането си назад във времето. Но на екраните на стражите подобна реверсивна линия на живот не се беше появявала. В действителност никакъв пътник, никакво устройство или съобщение не беше идвало от бъдещето на тукашната цивилизация, наричаща себе си Нова. Вероятно жителите на непознатото бъдеще имаха някаква сериозна причина да се въздържат от комуникация. В бъдещето Сиргол може и въобще да не е населена. Възможно е също така настоящото време на война с берсеркерите да е напълно откъснато от бъдещето чрез темпорална примка. В крайна сметка добре поне, че машини на берсеркерите не атакуваха съвременността от утрешния ден.
— Не, терапията изобщо не ми помага.
Лайза въздъхна. Споменът за личния й живот отпреди ракетната вълна беше напълно заличен. Тя смени темата с махване на ръка и се върна отново към нещата, които Мат беше извършил днес.
Дерън бе затворил очи и без да я слуша, се наслаждаваше на усещането за живота, което изпитваше, когато беше с нея. В този момент имаше допира на ръката й до своята, докосването на тревата и почвата под нозете си, топлината на изкуственото слънце върху лицето си. В следващия миг всичко можеше да изчезне — още една ракетна вълна през милите скала или пък прекъснатата линия на живота на крал Ай можеше да доведе до неприятни последици по-скоро от предвиденото.
Отвори очи и видя изрисуваните стени, обграждащи заровения надълбоко парк с изкуствените пойни птички. Тук долу, на пешеходното ниво, както винаги беше доста оживено. Имаше разхождащи се двойки, имаше и самотници. На места тревата линееше и градинарите се бяха принудили да я защитят с оградки. Бледа имитация на истински свят… Но с Лайза до себе си виждаше този свят по-хубав, отколкото бе всъщност.
— Ей там е дървото, под което дойдох да ти помогна — посочи Дерън. — Или по-скоро ти дойде да ми помогнеш…
— Аз да ти помогна? Че с какво?
— Да не умра от самота сред четирийсет милиона души.
— Лайза, опитвам се да ти кажа, че искам да напуснеш общежитието на болницата.
Тя сведе очи.
— Ако го направя, къде ще ида да живея?
— Предлагам ти да живееш при мен, естествено. Вече не си изгубено малко момиченце. Ти си самостоятелна, учиш за сестра, значи мога да ти го предложа. В моя участък има незаети апартаменти и бих могъл да наема един при положение, че не съм сам… Особено сега, след повишението, което получих…
Тя стисна ръката му, но това беше всичко. Остана замислена, с прикован в земята поглед.
— Лайза? Какво ще кажеш?
— Какво точно ми предлагаш, Дерън?
— Вчера, когато ми разказваше за проблемите на новите ти приятелки, изглеждаше доста добре запозната с причините, които събират мъжа и жената заедно.
— Искаш да живея с тебе временно, така ли? — гласът й беше хладен и далечен.
— Лайза, на този свят няма нищо вечно. Току-що на щабното събрание… Всъщност, нямам право да говоря за това. Но нещата не изглеждат никак розови. Просто ми се иска да споделя с теб малкото хубаво, което може би ни остава.