— Обнадеждаваща мисъл, Люк. — Началникът на „Операции“ огледа залата. — А сега, господа, нека се помъчим да решим първия и най-голям проблем, преди да ни се е изплъзнал. Кой ще бъде човекът, който ще замести Ай?
Естествено, помисли си Дерън, все някой освен мен ще се досети къде се крие единствения възможен отговор. Не искаше да предложи първи идеята, защото… Е, просто така. По дяволите, защо пък не?! Плащаха му да мисли и в мисленето той не отстъпваше на който и да е от останалите. Дерън прочисти гърло и стресна присъстващите, които сякаш го бяха забравили:
— Поправете ме ако бъркам, господа. Но в момента нямаме ли на разположение един човек, който не би си изгубил ума, ако го изпратим във времето на Ай? Защото самият той — човекът, когото имам предвид — дойде от още по-отдавна…
…
Задължението на Харл се бе закотвило в съзнанието му с болезнена яснота. Трябваше да закара кораба в Куинсленд и когато стигнат там, да застане пред крал Горбодук и принцесата, да ги погледне в очите и да им каже какво се бе случило с Ай. Харл постепенно осъзнаваше, че историята му не беше съвсем за вярване. Тогава?
На хората от екипажа поне им бе спестена неговата отговорност. Сега, много часове след нападението на чудовището, те все още безпрекословно се подчиняваха на Харл. Слънцето залязваше, но той ги принуди да продължат гребането. Имаше намерение да им нареди да гребат до Куинсленд и през нощта, за да избегне някоя дива проява на скръб, която би се разразила, ако ги остави свободни.
Те се трудеха като луди, като слепи, същински движещи се трупове с бледи от преглътнатия шок лица, които нито знаят, нито ги интересува дали корабът е в правилна посока. От време на време някое гребло излизаше от такта, чукваше се в друго или плясваше несръчно във водата. Никой не обръщаше внимание на нарушения ритъм, нито даваше признаци, че е забелязал. Торла ръмжеше едва чуто някаква погребална песен, докато натискаше веслата — горко на първия, с когото щеше да се срещне в бой.
В пурпурната палатка, върху сандъка с личното съкровище на Ай — този сандък също беше проблем за Харл, друг проблем, който щеше да се яви, щом се разнесат мъката и гнева, — лежеше крилатият му шлем. Той беше всичко, останало от него…
Преди десет години Ай беше истински принц, а неговият баща — истински крал. Тогава брадата на Ай едва бе почнала да набожда и Харл за пръв път беше взет на служба като дясна ръка на принца. По онова време завистта и нейният брат-близнак — предателството, бяха започнали да се разпростират като чума сред братята, братовчедите и чичовците на Ай. Тази чума помете баща му и по-голямата част от рода. Кралството също загина и беше разделено между чужденци.
Наследството на Ай се смали до един боен кораб, но това не промени отношението на Харл към младия крал. Харл не се оплакваше също така от книгите и четенето. Нито дори от молитвите към човека-бог, слугата-бог, който беше проповядвал любов и милост и бе свършил с клинове на ръцете и краката…
Над кораба или може би под него ненадейно премина някаква сила, едно насочено движение, което го разлюля и отшумя след миг. Първата мисъл на Харл бе, че драконът се връща и надигайки се от дълбините е остъргал с туловището си корабното дъно. Другите мъже явно си помислиха същото, тъй като мигом оставиха греблата и грабнаха оръжията.
Не се виждаше обаче никакъв дракон или каквото и да било друго създание. Със скорост, в която имаше пръст нещо свръхестествено, около кораба се образува мъгла и го обгради изцяло. Червената светлина на залязващото слънце се превърна в бледо сияние. С готова брадвичка в ръка Харл се огледа наоколо и забеляза, че дори ритъмът на вълните беше вече по-различен. Въздухът бе станал по-топъл и мирисът на море се бе променил.
Мъжете се оглеждаха диво в странната мека светлина. Опипваха мечовете си и шептяха глухи заклинания.
— Гребете бавно напред! — нареди Харл, прибирайки обратно в калъфа на колана си безполезната брадвичка. Опита се да придаде увереност на гласа си. Всъщност искаше да държи мъжете заети, макар за първи път чувството му за ориентация да го беше напуснало.
Той предаде кормилното весло на Торла и отиде до носа. Преди още гребците да бяха направили петдесет гребвания, той вдигна ръка да ги спре. За миг водата заклокочи около греблата. На не повече от един хвърлей със стрела се бе появил приятен песъчлив бряг, изскочил сякаш от сивотата. Беше невъзможно да се каже до коя страна бяха стигнали.