С всяка измината крачка мъглата ставаше все по-гъста. Още не бяха извървели и сто крачки, и пътят им бе препречен от ниски скали. Горе, върху невисок хълм, сред мъглата се издигаше имението на чародея — проста каменна постройка, съвсем нова наглед, едноетажна, но с доста солиден вид. Къщата наподобяваше на малка крепост. По-внимателният оглед обаче даваше да се разбере, че не можеше да става и дума за крепост, понеже прозорците бяха ниски и широки, а голямата врата не бе защитена нито с преградна стена, нито от ров с вода отпред.
На входа се появиха няколко души в облекло на слуги и се поклониха на приближаващия Лукас и гостите му. Харл забеляза с известно облекчение, че нито един от прислугата ни най-малко не се различаваше външно от обикновен човек. Момичетата бяха миловидни, съвсем земни и живи. Те оглеждаха воините и се кикотеха помежду си, след което потънаха в къщата.
— Тези не са никакви вещици от приказките — изрева Торла, — макар да съм сигурен, че знаят някои магически номера.
Торла мина през вратата заедно с останалите, следвайки по петите човека с бялата дреха. Харл влезе последен, като се озърташе с ръка върху брадвичката. Не можеше да се чувства спокоен с един човек, поканил седем въоръжени чужденци у дома си.
Вътре обаче нямаше нищо, което да засили съмненията на Харл. От входа се отиваше направо в огромна зала, в която бяха наредени маси и пейки — в нея можеха да се съберат повече посетители от целия екипаж на кораба. На огромното огнище един вдъхващ доверие слуга въртеше на шиш голямо животно. Печеното вече беше потъмняло до кафяво и от него капеше мазнина. Беше почти готово, което означаваше, че е било сложено да се пече отдавна.
Макар през прозорците да влизаше доста светлина, по стените имаше множество факли, които ярко осветяваха цялата трапезария. През завесите, закриващи задния край на помещението, Харл виждаше от време на време слуги, които изпълняваха задачи из отдалечени навътре стаи, издълбани вероятно в самата скала. Естествено, не можеше да се каже колко въоръжени мъже можеха да се крият из тези стаи или пък някъде отвън, но дотук Харл не бе съгледал дори едно-единствено оръжие, освен ножовете за хранене. Друг кротък слуга бе поставил осем прибора върху дългата маса и сега нареждаше скъпите, но не чак натруфени сребърни блюда и бокали.
Лукас се отправи към края на масата и свърна към мястото на домакина. Няколко от моряците го последваха отблизо, при което той се обърна към тях с подканящ жест:
— Моля, седнете. Има вино и бира — по избор.
— Бира! — изрева Харл, поглеждайки многозначително хората си. Беше чувал за силни отрови и упойващи вещества, чийто вкус лесно се смесвал с този на виното. Но дори виното да беше чисто, той не можеше да позволи яснотата да напусне мислите им. Виковете на другите като ехо повториха избора на Харл, макар Торла да изглеждаше малко нещо разочарован.
Компанията се настани и отнякъде чевръсто изскочиха две девойки, които дойдоха да налеят бокалите им.
Харл строго наблюдаваше неговият бокал да бъде напълнен от същия съд, от който щеше да сипят и на чародея. Едва тогава той отпи малка преценяща глътка.
Бирата не беше нито силна, нито слаба, но… Да, имаше нещо особено във вкуса й. И все пак, каза си Харл, на едно място като това, където всичко е толкова странно, може ли бирата да е другояче? И си позволи още една глътка.
— Бирата в твоята страна е силна и добра — изтъкна той, за да направи комплимент, — та не е чудно, че имате много силни мъже тук, които сигурно служат на силен крал.
Лукас леко се поклони:
— Всичко, което казваш, е истина.
— А как е името на вашия крал? — запита Харл.
— Сегашният ни крал се казва Планетарен Командир. — Чародеят облиза устни. — А вие кому служите?
Тих стон се разнесе над масата. Бокалите се вдигнаха едновременно и после по същия начин тропнаха долу, но вече значително олекнали. Всички, освен този на Харл. Досега не беше забелязал и най-малкия тревожен признак. Като си помисли, нямаше причина да се безпокои. Но все пак реши твърдо да не пие повече. Поне засега.
— Кому служим ние? — попита той, обръщайки се сякаш към целия свят. — Добрият ни млад господар вече е мъртъв.
— Младият Ай е мъртъв! — изрева Торла като ранен звяр. Едно младо момиче дойде да напълни бокала му. Торла я сграби и се опита да я притегли в скута си. Но когато тя със слабите си ръце удържа неговата мечешка прегръдка и му позволи само да я подържи кротко, на лицето му бавно се изписа комично изражение.