След като ги огледа бегло, Мат просто забрави лицата им. Шлемът на Ай го очакваше върху поставката. Той отиде до него и го вдигна. Със собствените си ръце намести крилатата вещ на главата си.
Това беше непредвиден, инстинктивен жест. Физиономиите, които го наблюдаваха, ясно показваха, че предчувствието не ги бе излъгало. Мъжете наоколо му замълчаха ненадейно, от което пролича, че поставянето на шлема означаваше някаква промяна, трансформация, макар в следващия момент те всички да се върнаха обратно към задълженията си, стараейки се да не мислят за неговото присъствие сред тях.
Неколцина от възпитателите веднага дойдоха забързани. Казаха му, че имат още няколко въпроса. Мат разбра — те внезапно бяха почувствали необходимост да се уверят, че все още са негови учители, а не подчинени. Но сега вече, когато духът, от който се нуждаеше, го бе споходил, нямаше да им достави това удоволствие. Времето за власт на възпитателите над него беше изтекло.
Като търсеше с поглед Планетарния Командир, той закрачи нетърпеливо сред групите заети хора. Някои от тях вдигаха погледи, ядосани задето ги бе сбутал с лакти, но когато го съзираха, млъкваха и му правеха път. Той се отправи към групата, в която стоеше владетелят на Новите, вглеждайки се в обградените му с бръчки очи.
— Нетърпението ми расте — рече Мат. — Готови ли са корабът и хората ми? Или не?
Планетарният Командир го погледна с изненада, прераснала в завист, преди да кимне утвърдително.
…
При предишното си отиване до Резервоара Мат беше видял хората от екипажа на Ай да спят в специални легла, докато машини масажираха мускулите им. Лампи хвърляха „слънчева светлина“ върху техните лица и ръце, за да поддържат загара им. Електронни уредби неуморно нашепваха в наушниците им, че техният крал е жив.
Този път мъжете бяха вече на крака, макар да се движеха като сомнамбули с все още затворени очи. Отново бяха облечени в собствените си доспехи и носеха оръжията си. В момента ги водеха в дълга колона от дома на Лукас надолу към брега и ги качваха на техния кораб. Повреденият от драконовите люспи планшир беше подменен и всички останали съмнителни следи бяха изличени.
Генераторите на мъгла отдавна бяха спрени. Всеки човек или предмет върху тесния сърп на брега хвърляше сянка, подобна на детелина заради събраните в сноп студени малки слънца, които грееха под отдалечения черен купол на покрива.
Мат разтърси за последно десницата на Дерън, както и други подадени ръце, после прегази през плитчината от прясна вода и се метна на палубата. Една машина приближаваше, за да избута съда навътре във водата.
Началникът на отдел „Операции във времето“ се качи на борда заедно с Мат и двамата извършиха бърза инспекция, която завърши в кралската палатка. Там той рече:
— Ще се придържаш към указанията, особено що се отнася до дракона. Опитай се, ако се натъкнеш на него, да го заставиш да се движи колкото може повече. Помни, че дори историческата вреда и жертвите са от второстепенно значение в сравнение с възможността да открием „ключалката“ на дракона. Само тогава всичко ще може да се оправи…
Гласът на Началника на „Операции във времето“ затихна, когато Мат застана пред него, държейки в ръце точно копие на крилатия шлем, който вече стоеше на главата му, и който всъщност беше оригиналът. Бе го взел от сандъка със съкровището на Ай, където бе забравен от техниците.
— Аз изслушах всички твои напътствия дотук — рече Мат. — Вземи това и съчини едно наставление по немарливост на тези, що командваш.
Началникът грабна шлема, взирайки се в него с гняв, който се въздържа да изрази гласно.
— А сега — продължи Мат, — напусни кораба ми, освен ако не искаш да хванеш някое весло.
Но с шлема в ръка, мърморейки, Началникът вече си беше тръгнал.
Мат престана да обръща внимание на света на Новите. Той отиде до Харл, който беше курдисан като заспала статуя до рулевото весло. Другите мъже бяха по местата си върху пейките, все още в състояние на транс. Ръцете им леко стискаха греблата и допирът на изхабеното дърво сякаш извикваше у тях подсъзнателна радост, че бяха отново тук.
От носа Мат наблюдаваше черната вода под отдалечилите се светлини, когато усети силен тласък и почувства, че корабът се плъзга свободно. В следващия миг той видя сияещ кръг отдолу, после с почти недоловим плясък тъмнината и пещерата изчезнаха, взривени в синя светлина. Ведрото утринно небе позволи на чайките да се стрелнат нагоре, а вятърът отнесе техните писъци на изненада от внезапно появилия се кораб. Соленият въздух блъсна Мат в лицето. Под краката си усети силно вълнение. Хоризонтът беше очертан от една едва забележима линия, която очакваше да види — Куинсленд. Встрани от кораба червеното слънце буташе пред себе си зората.