Царедворецът, който му беше съобщил за годежа, зашепна отново с намерение да се осведоми дали Господарят би желал той да му бъде секундант. Мат кимна в знак на съгласие.
— Тогава, Господарю, бихте ли заели мястото си на арената?
Мат отиде до центъра на окръгленото павирано пространство, което беше достатъчно широко, за да позволи добро маневриране, и обнажи меча си. Когато видя задаващия се Юнгуф с готови за бой меч и щит, бавно и тежко пристъпящ като обсадна кула, той разбра, че няма да има повече никакви формалности — в двора на Горбодук убиването се съпътстваше от доста по-малко ритуали, отколкото сватбите.
Слънцето вече беше преминало зенита си, въздухът беше топъл и в безветрието на двора дори лекото движение причиняваше изпотяване. Юнгуф приближаваше бавно и предпазливо, с множество лъжливи движения, които стигаха до границата на пародията и това им придаваше известен комизъм, но никой от зрителите не се смееше. Очевидно измамната мудност в началото беше обичайният му стил. Накрая, вече достатъчно сигурен, той настъпи по-чевръсто, а Мат пъргаво отстъпи, отбивайки с щит, с меч и отново с щит майсторската комбинация от три атакуващи удара. Мат се надяваше при сблъсъка на мечовете този на противника му да се счупи, но контактът между сечивата беше откъм плоската им страна, а ударът — приплъзващ, пък и въоръжението на Юнгуф очевидно беше изковано доста качествено. Освен това, Мат си помисли, че ако единият от мечовете се счупеше, щяха веднага да донесат друг. Ако се счупеше и той, а после и третия, щяха да го обвинят, че си служи с магия. Не, трябваше да нанесе непременно рана на противника си, за да сложи точка на този спор.
Мат отново си проправи път към средата на арената, все още държейки се настрани от Юнгуф. Гнетеше го мисълта, че всяка рана или убийство, извършено днес, можеше да се окаже вмешателство, което по-късно да бъде използвано от берсеркерите. Но ако Мат бъдеше ранен или убит от Юнгуф, това би се отразило върху хода на цялата история. Зрителите вече бяха почнали да роптаят. Без съмнение — неговата неохота в тази разпра бе очевидна. Трябваше да победи, и то колкото се може по-скоро, но без да нарани или убие Юнгуф, ако е възможно.
Мат вдигна решително щита и меча си, когато Юнгуф приближи бавно и навлезе в достъпния за атака обсег, а когато нападна, Мат отби удара, прицелвайки се покрай страничния ръб на щита му, за да засегне раменните мускули на ръката, държаща меча. Юнгуф обаче изви тяло от собствения си замах и когато мечът му се плъзна по щита на Мат, тялото му леко се завъртя и застана право на пътя на удара. Мечът на Мат резна Юнгуф между горните ребра.
Раната беше умерена и Юнгуф не смяташе да се отказва от двубоя, но следващият му удар вече беше по-слаб и бавен. Мат отскочи, колкото да го избегне, после се хвърли напред, отби меча с меч, тласна с крак коляното на ранения мъж, като същевременно блъсна с щита си горната част на тялото му.
Юнгуф падна като дърво. Окървавеното острие на Мат опря в гърлото му. Китката на ръката, с която Юнгуф държеше меча си, се озова под стъпалото на Мат, притисната към каменната настилка.
— Ще отстъпиш ли победата в боя на мен, а с това и наградата? — Едва сега Мат усети, че се бе задъхал и дочу придруженото с хъхрене дишане на Юнгуф.
— Предавам се. — Отговорът дойде достатъчно бързо. Нямаше място за колебание.
Мат уморено се отдръпна. Чудеше се какво ли бе използвал Ай за изтриване на кръвта от меча си. Харл дойде и свърши тая работа вместо него, като не пропусна да го смъмри за колебанието му в началото на боя. Роднините на Юнгуф се бяха притекли на помощ и раненият мъж вече седеше без затруднение. Поне, помисли си Мат, убийството бе избегнато.
Той се извърна към принцесата и баща й, които гледаха уплашено някаква захвърлена наблизо вещ. Беше наметката на Номис — снежнобяла под слънцето. Самият жрец не се виждаше никакъв, но захвърлената бяла дреха беше достатъчно ясен знак, че се кани да облече черната.
Зад гърба на Мат се разнесе кашлица и когато се обърна, той видя как устата на Юнгуф блъвна ярка струя кръв.
…
Огромният метален дракон лежеше безмълвен, заровен почти напълно в тинята на морското дъно. Около него си течеше животът на съществата от големите дълбини. Всички те обаче бяха в безопасност — този берсеркер търсеше начин да избегне убийството на каквото и да е, защото, ако прекъснеше линията на живота дори само на едно растение, можеше с това да осигури данни за компютрите на Новите — и тогава те, също толкова неумолими, колкото берсеркерите, биха започнали веднага безмилостно издирване на неговата „ключалка“.