Драконът все още беше под прякото управление на берсеркерската флотилия, обсадила планетата в Ново време. Върху своята собствена система за следене чрез стражеви екрани, свързани с компютри, те бяха видели вдигането на кораба на Ай и екипажа му и пренасянето му в друго време, както и последвалото му връщане в епохата на Ай, с прибавена нова линия на живот.
За машините беше очевидно какво бяха узнали Новите. Самите берсеркери бяха добре запознати с теорията и практиката на поставянето на стръвта в капана. И заместването на Ай беше нещо, което не можеха да отминат просто така. Те трябваше отново да нанесат удар, използвайки някое от оръжията на дракона.
Но този път се налагаше да действат по-внимателно. Мат не трябваше да бъде убит — поне не по начин, който би предизвикал низ от исторически събития, водещи към дракона, та Новите да могат да го проследят. Свързаните помежду си компютри на берсеркерите надиплиха електронните си разсъждения един подир друг и стигнаха до идеалното за тях решение: да хванат Ай жив и да го задържат, докато рухнат устоите на историята на Сиргол.
Макар да се криеше, драконът поддържаше около себе си мрежа от безшумни инфраелектронни сетива. Сред обектите, които наблюдаваше скришом, беше и човекът в черния халат, който стоеше върху крайбрежната скала на около две мили от укритието на берсеркера и дърдореше ритмично разни неща в празнотата. От данните в информационните банки на паметта си берсеркерът заключи, че този човек се опитва да призове на помощ свръхестествени сили.
И в думите на човека той долови името Ай.
…
Под ярката светлина на обедното слънце Номис стоеше върху своята скална кула. Заклинанията за най-черно зло се правеха най-добре на тъмно, но омразата и страхът му толкова бяха нараснали, че сякаш разстилаха тъмнина около самия него. Не можеше да чака до залез-слънце.
Докато чайките се стрелкаха наоколо, писукайки из въздуха, той напяваше с тънък, но проникновен глас:
Имаше още и още, все слова, придумващи и приканващи тъмните сили да съберат от морските дълбини мрачните и мокри демони, които стоят там в очакване на току-що удавени тела. Демоните щяха да носят телата на удавниците като дрехи по време на безкрайните си пиршества на морското дъно. Мрачните мокри твари знаеха всички тайни на смъртта, включително и как да се изпълни прокобата над Ай, когото Юнгуф се бе опитал да погуби безрезултатно, въпреки всичките свръхестествени клетви, които Номис беше изсипал върху дангалака.
Тънките ръце на Номис трепереха, стиснали пръсти от удавник над главата му. После се сведоха надолу, когато той се поклони и притвори очи. Днес проклятията трябваше да се задействат, днес омразата в него беше като магнит, който привлича най-грозните творения на злото.
Щом свърши куплетите, след които можеше да направи пауза, той спря и отвори учудено очи. Стори му се, че бе чул и друг звук освен шума на прибоя. Старческите му гърди се надигаха от вълнение и умора под черния халат.
Една чайка изкряска. След това отдолу, някъде откъм набраздения ръб, който се изкачваше от морето чак до плоския скален връх, се разнесе стържещ звук, който почти се изгуби сред свистенето на вятъра и шума на прибоя.
Номис тъкмо се беше отказал да чака повторението на този звук и бе запял отново, когато съвсем близо до върха на скалата, току изпод нозете му, отекна тракане и тропот на камъни, изровени от нечий катерещ се крак или залавяща се ръка. Този път обаче звукът беше толкова обикновен, че за момент прогони от уморения му мозък всички мисли за магии. Той с гняв предположи, че някой беше открил скривалището му.
Бе застанал с лице към морето и точно пред него имаше скална пукнатина, изкачваща се до самата равна площадка сред гънките на канарата. От тази пукнатина долиташе сега звукът от строшен чакъл под тежък крак.
После душевният мир на Номис внезапно бе разтърсен, защото едно доказателство сложи край на напиралите през целия му живот съмнения в свръхестественото.
На пръв поглед изкачващият се отсреща гост имаше черепа на удавник с омотани в блестяща корона и висящи от него водорасли.