С бързи леки движения нещото се изкатери догоре и той успя да го огледа. По форма бе по-тънко от който и да е жив човек, но бе по-плътно от скелет. Потъналите трупове сигурно се променят, когато ги обладае демон. Този обаче изглеждаше съставен повече от метални чаркове, отколкото от кокали.
Демонът се измъкна нацяло от процепа и спря. Беше по-висок от дългия Номис, затова леко наведе надолу подобната си на череп глава, закрепена върху тънкия като моряшко въже врат и го заразглежда. Номис трябваше да се насили да не хукне и се втренчи в чифта мътни диаманти, които вероятно представляваха очите му. Едва когато нещото направи още една крачка напред към него, Номис се сети да подсили своя защитен тебеширен кръг с жестове и приглушено напяване.
Най-накрая си спомни, че трябваше да довърши своя зашеметяващо страховит ритуал с обвързващо заклинание:
— Сега ще ме водиш и ще ми служиш, докато те освободя! И почни да ми служиш, като най-напред ми кажеш как може да бъде умъртвен врагът ми.
Лъскавата челюст не помръдна, но от черното квадратче, където трябваше да се намира устата, се разнесе дрезгав глас:
— Твоят враг е Ай. Днес той слезе на този бряг.
— Да, да. А тайната на неговата смърт?
Дори да наредеше на друг да извърши убийството на Мат, берсеркерът пак би оставил следа, която Новите щяха да уловят на екраните си.
— Ти трябва да доведеш своя враг Ай тук жив и здрав и да ми го предадеш. И ако сториш това, ще ти помогна да постигнеш, каквото пожелаеш.
Мислите на Номис бясно препускаха. Цял живот той се бе учил и се бе напъвал да развие магическата си способност и сега не биваше да се провали и да се остави да бъде измамен. Този демон искаше Ай жив! Това можеше да означава само едно, а именно, че съществува някаква жизненоважна връзка между пирата и това страшило от дълбините. Не беше за чудене, че Ай се радваше на подобна подкрепа в своята кариера, като се имаше предвид броят на хората, които бе изпратил при рибите и охолният живот, който водеше.
Гласът на Номис стана дързък:
— Какъв ти е Ай, демоне?
— Враг.
Не изглеждаше да е така! Номис едва не се изтърва да изрече съмнението си на глас, но се въздържа. Той разбра, че демонът копнее за неговите тяло и душа, но зад заклинанието си и тебеширения кръг беше защитен. Демонът бе дошъл да спаси Ай. Но Номис нямаше да му извести, че бе разгадал намеренията му. Поне засега. В тази ситуация той виждаше възможности за извличане на огромна полза, която си заслужаваше всякакви рискове.
— Слушай, ти от тинята! Ще постъпя както искаш. Довечера в полунощ ще донеса тук врага ти вързан и безпомощен. Сега изчезвай и се върни в полунощ, готов да изпълниш всичко, което пожелая!
…
Вечерта Мат излезе с Аликс на разходка из двора на замъка. Заедно наблюдаваха как изгряват звездите, а нейните слугини и придворни ги следваха на известно разстояние.
Мат не можа да скрие, че е погълнат дълбоко от мислите си. Момичето до него скоро се отказа от усилията си да завърже непринуден разговор и го попита направо:
— Харесвам ли ви, господарю?
Той спря и се обърна към нея.
— Принцесо, харесвате ми много. — Така си и беше. — Ако мислите ми са другаде, то е, защото в тях се прокрадват някои притеснения, породени от обстоятелствата.
Тя се усмихна с разбиране. Новите не биха нарекли Аликс красавица. Мат през целия си живот беше наблюдавал женската хубост под маската на загара от палещото слънце, на пушека и нечистотиите, на умората от живота. Сега в това момиче виждаше красота от друг свят.
— Мога ли тогаз, господарю, да узная причината, която отвлича мислите Ви?
— Тя е една. Човекът, когото раних. Лошо започнах управлението си тук.
— Подобна загриженост ви прави чест. С радост откривам, че сте по-чувствителен, отколкото можех да се надявам. — Аликс се усмихна отново. Очевидно смяташе, че загрижеността на Ай за Юнгуф е главно на политическа основа и не можеше да си представи докъде реално стигаше тя. Аликс каза на Мат, че е решила да поговори с някои от знатните велможи, за да помогне за прекратяването на раздора между новия род на Ай и този на Юнгуф.
Докато я слушаше и наблюдаваше, той почувства, че би могъл да стане истински крал, ако тя беше кралицата до него. Нямаше да бъде Ай. Сега вече знаеше, както сигурно и Новите, че никой индивид не може да изживее нечий чужд живот. Но под името Ай той би бил крал дотолкова, колкото да изпълни дълга си към своя свят.
Мат прекъсна Аликс:
— А аз харесвам ли ви, лейди?
Този път прекрасните й очи не само проблеснаха, но го обгърнаха и с топлината на обещанието. И сякаш водени от инстинкта си, в същия миг довтасаха гувернантките на момичето и обявиха, че благопристойното време за компания е изтекло.