Част трета
…
Босият човек в сива монашеска одежда прехвърли възвишението и спря, загледан в ширналата се пред него земя. Покритият с каменна настилка път продължаваше почти прав под оловното небе, като прехвърляше един след друг невисоките хълмове и прорязваше рехавите шубраци и занемарените ниви. Каменните плочи на този път навярно са били положени в славните дни на великата Континентална Империя. Малко други неща от нея бяха надживели вековете…
От мястото, където стоеше монахът, пътят се насочваше точно към една тънка, остра и самотна кула на храм — сива и безлична в мрачната дневна светлина. Монахът се беше водил по стърчащия връх на тази кула през целия ден, макар в действителност неговата цел да лежеше далеч отвъд нея.
Той беше среден на ръст и доста жилав. Външният вид не издаваше възрастта му, която беше някъде между двайсет и четирийсет години. Обраслото му с рядка брадица лице беше уморено, а по сивата дълга дреха имаше тъмни кални петна. Нивите от двете страни на пътя тънеха в кал, из която можеше да газиш до глезен, и не изглеждаха да са орани или засявани през тази пролет, пък и през предишната.
— О, Всемогъщи, благодаря ти отново, че ми се случи толкова дълго да крача по този калдъръм по време на моето пътуване — промърмори монахът, отправяйки се пак напред. Босите му крака бяха набраздени и загрубели като дълго използвани туристически обуща.
Освен далечната кула, единственият белег за човешко присъствие сред този необещаващ нищо добро пейзаж бяха развалините встрани от пътя, очевидно останали от наскоро разрушен крайпътен хан или военен пост от епохата на могъществото на Империята. Преди месец оттук бе минала нова война и бе превърнала още една постройка в купчина камънаци. Това, което бе останало от сградата, вероятно щеше да потъне в морето от кал още преди пролетната трева да успее да израсне по него.
Когато стигна до руините, монахът седна върху останките на стената да почине след дългия път и се загледа с жалост в съсипията около себе си. След миг, като човек, който не може да стои дълго без работа, той се наведе и с жест, който издаваше физическа сила, вдигна с тънката си ръка един от падналите камъни. С опитното око на зидар се взря в камъка, намести го в една малка пролука на съборения зид и доволно се отдръпна да види резултата.
Далечен вик го застави да се загледа в посоката, откъдето беше дошъл. Друга самотна фигура, облечена в дреха, подобна на неговата, бързаше насам и махаше с две ръце, за да привлече вниманието му.
Лицето на първия монах леко просветна при мисълта, че би могъл да се сдобие със спътник. Той вдигна ръка в отговор и зачака, забравил своята малка строителна игра.
Приближаващата фигура постепенно се превърна в среден на ръст човек, пълничък и дори избръснат.
— Слава на Светия, преподобни братко! — изпъшка новодошлият, когато най-сетне стигна на разстояние, от което можеха да разговарят.
— Слава на Името му! — Гласът на брадясалия монах беше топъл, но не особено изразителен.
Дебеличкият мъж, който беше на около трийсет годишна възраст, се курдиса без покана върху ниската стена, обърса изпотеното си чело, изпухтя и запита неспокойно:
— Не си ли ти, ако не греша, брат Джован от Ернард?
— Това е името ми.
— Нека Светият бъде благословен! — Набитият човек направи клинообразен знак с ръце и завъртя очи към небето: — Моето име е Саил, братко. Нека Светият бъде благословен, казвам аз…
— Така да бъде.
— … защото Той ме поведе по неведоми пътища, за да те настигна! И много още чудеса предстоят. Братко Джован, хора ще се стекат към теб от четирите посоки на света, тъй като славата на твоята добродетел се простира надалеч, до земята на Мознар, така съм чул, и до земите на Неверниците даже. А тук, в нашата собствена страна, дори и в този момент, из самотните селца по онези далечни хълмове, даже и най-изостаналите селяни са узнали за твоето Преминаване…
— Страхувам се, че много от грешките ми са станали известни наоколо, тъй като съм роден недалеч оттук.
— Ах, братко Джован, ти си твърде скромен. През време на упоритите ми усилия да те открия непрекъснато чувах за твоите свети подвизи.
Брат Джован се намести отново върху стената и на лицето му се изписа загриженост: