— Защо толкоз си упорствал, казваш, да ме откриеш?
— А-а-ах! — „Какви усилия ми костваше!“, сякаш казваше кимащата глава на Саил. — Пламъкът на моя стремеж биде запален преди няколко месеца от напълно достоверни източници. По-точно от свидетелствата за това, как, додето си съпровождал армията на Правоверните на бойното поле, си дръзнал да напуснеш прикритието, да пресечеш ничията земя, да се вмъкнеш право в челюстите на противника-неверник и там да влезеш в палатката на самия водач на неверниците и да му проповядваш за нашия Свят Храм!
— И как не сполучих да му обърна вярата — додаде Джован с тъга. — Добре че ми напомняш за неуспехите, понеже почнах да проявявам грешна склонност към възгордяване.
— Ах! — Саил за миг изгуби нишката. — Та, както казах, щом чух за този подвиг и в мен се роди искреното желание — най-изгарящата и свята амбиция — да те открия и да бъда сред първите присъединили се към твоя орден. — Веждите на Саил се повдигнаха въпросително: — А, истина е значи, че си се упътил към Имперския Град, за да измолиш от нашия свещен Папа Набур позволение да основеш нов религиозен орден?
Очите на слабичкия монах се обърнаха към кулата в далечината.
— Някога, братко, Бог ме извика, за да възстановя падналите храмове от камък и тухли, а сега, както казваш, ме вика, за да строя наново, като заменя тухлите с хора. — Той възвърна вниманието си към брат Саил и му се усмихна: — Колкото до твоето настояване да членуваш в моя нов орден, когато той бъде създаден, още нищо не мога да ти обещая. Но ако си решил ме придружиш до Имперския Град, аз ще се радвам на компанията ти.
Саил скочи на крака и се поклони:
— Не, аз съм още по-щастлив от оказаната милост, братко Джован!
Саил продължи да му благодари дори и когато двамата тръгнаха един до друг. Завайка се и заради неприятностите, които щеше да им създаде задаващият се дъжд, после премина към въпроса къде биха могли — сред тази пустинна страна — двама нищи монаси да получат даром храна.
Спокойното им събеседване бе прекъснато от една карета, която бързо ги настигна. Не беше богато украсена, но изкусната й изработка показваше, че принадлежи на някой благородник или прелат със средно висок ранг. Двамата монаси бяха предупредени овреме да отстъпят встрани, за да не ги премажат четирите впрегатни животни, които бяха развили внушителна скорост. Колелата изтрополиха по равните камъни и ги задминаха.
Когато каретата профуча край тях, брат Джован усети, че погледът му бе привлечен от пътника, който седеше обърнат по посока на движението, и по-точно от главата и единия му лакът, които се подаваха през прозореца. Доколкото можеше да прецени, човекът беше широкоплещест и добре сложен. Беше прилично облечен възрастен мъж със сива брада. Косата му още пазеше червеникавокафявия си цвят. Пълните му устни бяха леко извити, сякаш се готвеше да плюе или да поведе спор.
— Можеха да ни вземат — измърмори брат Саил с нещастно изражение на лицето и хвърли поглед след каретата, която се стопяваше в далечината. — Имаха място. Нямаше повече от двама пътници, нали?
Брат Джован поклати глава. Не беше забелязал дали има втори пътник или не. Вниманието му беше привлечено от очите на възрастния мъж, който изобщо не им обърна внимание. Онези очи, взиращи се в далечината към Свещения Град, на сто и повече мили напред, бяха ясни и сиви, очи на силен човек. Но те бяха и много уплашени.
…
Когато Дерън Одегард напусна победното празненство на отдел „Операции във времето“, той нямаше ясна представа къде отива. Едва след като наближи близкия болничен комплекс, откри, че краката му сами го носеха към Лайза. Най-добре беше да се срещнат и да изяснят отношенията си веднъж завинаги.
В отделението, където живееха сестрите, узна, че тя се била изнесла още предния ден от корпуса, след като получила съгласие от управлението да напусне, и сега делеше обща камера с друго момиче, додето я тестваха и преценяха годността й за някоя нова професия.
Съквартирантката на Лайза отвори вратата при почукването на Дерън и влезе обратно някъде навътре да си довърши прическата, като се престори, че техният разговор не я интересува.
Лайза прочете новината по очите му. Лицето й изведнъж застина като маска и тя остана зад открехнатата врата, принуждавайки го да стои отвън в тесния коридор, където го побутваха разни любопитни и недотам любопитни минаващи.
— Идвам заради Мат — каза й той. Когато не последва реакция, продължи: — Битката е спечелена, берсеркерите са спрени. Но той се пожертва за това. Мъртъв е.
Лицето й, гордо и непоколебимо като щит, бавно се вдигна към неговото: