Старият път минаваше покрай манастира и порутената ограда в подножието на хълма с новата катедрала, сетне свиваше наляво и стигаше до един мост. Или по-скоро останки от мост. От мястото, където стояха монасите, бе видно, че всички части на моста между подпорите липсваха, заедно с четири от шестте поддържащи колони. Реката, която ги беше отнесла, все още бушуваше и блъскаше в останалите подпори цели стволове на дървета като многовърхи бойни копия. Разляла се върху няколко пъти по-голяма площ от обичайната, тя беше наводнила и двата ниски бряга.
От другата страна на реката, след още един скелет на мост, връз защитената от наводнение височина беше разположен град Ойбог, ограден със стена. Отдалеч се виждаха движещите се насам-натам хора по улиците. Зад градската порта, която се отваряше към Имперския път, изчакваше множество от карети и животни, които бяха прекъснали пътуването си към Светия Град.
Брат Джован наблюдаваше как оловните облаци продължаваха да забулват зловещо небето. Преляла от изсипалия се от тези облаци порой, реката беше като ужасно подула се змия, подплашена от далечните светкавици; змия, разкъсала и понесла със себе си всички прегради.
— Нашата Сестра Река не ще ни позволи да я прекосим довечера.
Когато чу това олицетворение, брат Саил се огледа бавно и предпазливо наоколо, сякаш се чудеше дали да не се разсмее. Но преди още да реагира, дъждът отново рукна като водопад. Повдигайки полите на своите раса, двамата монаси побягнаха. Джован тичаше бос, а Саил шляпаше със сандалите си подире му. И те като притежателя на каретата побързаха към убежището, което предлагаше пустият наглед манастир.
…
На сто мили оттам, в това, което преди е било столица на изчезналата Империя, а сега беше Свещеният Град на Укрепения Храм, същият този ден беше топъл и душен. Само гневът на Набур Осми, осемдесет и първи в последователността от папи на Светия, като буреносен вятър разбунваше атмосферата в разкошните му лични покои.
Този гняв се бе трупал от доста време насам, както можа да констатира Защитникът Белам, който, облечен с дрехи в кралски пурпурен цвят, чакаше с кротка смиреност бурята да отмине, разбирайки добре, че гневът се беше наслагвал и съхранявал точно за такъв един момент, когато можеше да се развихри и безопасно да се излее в дискретните уши на най-доверения слушател и приятел.
Перипатетичната тирада на Папата срещу неговите военни и теологични опоненти секна насред изречението. Набур спря да крачи и се заслуша в един идващ отвън тъп стържещ звук, който завърши с тежък грохот и бе съпроводен от викове на работници. Папата приближи до издадения като балкон прозорец и погледна към двора.
По пътя насам Белам беше видял много работници, които разтоварваха масивни блокове мрамор, дотътрени дотук с цяла редица талиги. Днес знаменит скулптор трябваше да избере един от блоковете и да започне работа върху статуя на Набур.
Нима е достатъчно да останеш в историята, подобно на всичките си осемдесет предшественици, само по устните разкази на потомците?
Папата рязко се обърна, забеляза неодобрителния поглед на Белам и полите на бялата му дреха отново се развяха.
— Когато статуята бъде готова, ще трябва да я поставим на градския Велик площад, щото величието на нашата служба и личност да се извиси още повече в очите на народа! — произнесе той с гневния си тенор, който от четирийсет години насам звучеше все като старчески глас.
— Да, наистина — съгласи се кротко Белам. От десетилетия той беше Защитник на Вярата и Принц на Храма. Беше свикнал с настроенията на Папата, чиито прояви дълго бе наблюдавал отблизо. Знаеше как се появяват и изчезват, затова сега не се трогна особено.
Набур почувства нужда да обясни:
— Белам, НЕОБХОДИМО е да ни се оказва повече респект. Неверниците и еретиците разкъсват света, който е даден от Бога в наши ръце!
Последното изречение прозвуча като истински крясък на сърцето му.
— Твърдо съм уверен, Ваше Преосвещенство, че молитвите и армиите ни ще вземат надмощие — рече Белам.
— Надмощие ли? — Папата се засили към него, присвил устни в саркастична гримаса. — Разбира се! Някой ден. Преди края на света. Но СЕГА, Белам, СЕГА нашият Свят Храм кърви и страда, а ние… — Гласът му постепенно утихна. — Ние трябва да носим не едно бреме, а много и все тежки, Белам. Това ти не можеш да разбереш, докато не седнеш на папския трон.
Белам се поклони безмълвно, в израз на неподправено уважение.
Папата отново закрачи и дрехата му заплющя. Този път беше уцелил. От отрупаната си с бумаги работна маса той грабна с разтреперана ръка една брошура, която вече беше доста нагърчена и похабена от препрочитане — личеше си, че неведнъж е била смачквана и захвърляна из стаята.