Програмата за подготовка беше ускорена. Започваше с пластична имплантация на предаватели в челюстта и черепа. Това даваше възможност на всеки от агентите да бъде във връзка с „Операции“, без да има нужда да шепне тихо или пък да носи на главата си чудат шлем.
Трябваше да се изучат маниерите и начините на изразяване, да бъдат запомнени някои събития от онази епоха, както и да бъдат запаметени в подробности предстоящи спрямо избраното време събития. Трябваше също така да се усвоят техниките на общуване и използването на оръжия — и всичко това за няколко дни.
Насред умората и съсредоточеността, Дерън откри почти без изненада, че Лайза работеше сега в „Операции“, като едно от момичетата с тихи гласчета, които предаваха заповедите на стражите. Вършеха същото и за оператори на „слуги“, както и за живите агенти, които биваха изпращани в миналото.
От свободното му време бяха останали само трохи и той не се опита да се свърже с нея. Мисълта, че щеше да се върне отново при Ойбог, беше потиснала всичко друго в съзнанието му. Чувстваше се като човек, който отива на среща с истинската си любов, а хората от плът и кръв около него, включително и Лайза, постепенно се превръщаха в сенки, докато миналото му се струваше все по-реално.
Но един ден, както си седяха с Емлинг на Трета Платформа и почиваха между две разигравания на маниери и публично държание, Лайза мина покрай тях и спря.
— Дерън, искам да ти пожелая успех.
— Благодаря. Вземи един стол и седни — предложи й той.
Тя взе стол. Емлинг реши, че трябва да се поразтъпче и се отдалечи.
— Дерън, не трябваше да те обвинявам за смъртта на Мат — рече Лайза. — Уверена съм, че не си искал той да загине и че ти е толкова криво, колкото и на мен. Ти не си виновен за това, което се случи с него… — Тя говореше за Мат като за изгубен във война приятел. Не приличаше на жена, чийто живот е рухнал от загубата на любимия. — Аз още не съм преодоляла своите собствени затруднения — знаеш какво имам предвид,… но все пак нищо не ме оправдава. Трябваше да те опозная по-добре. Съжалявам.
— Няма нищо. — Дерън се размърда неспокойно. Изведнъж му стана жал за нея. — Наистина… Лайза, аз мислех, че между нас може да има нещо. Може би не всичко, което свързва един мъж с една жена, но все пак нещо хубаво…
Тя отмести поглед и на челото й се появи малка бръчица:
— И аз изпитвах подобно чувство към Мат. Но такова чувство за мен просто не е достатъчно.
— Ако става дума за нещо постоянно и всепоглъщащо, аз вече опитах от него веднъж. И все още съм затънал дълбоко, както сигурно си забелязала… Съжалявам, но сега трябва да вървя.
Той скочи и забърза след Емлинг, натам, където всички останали вече се бяха събрали.
Когато денят на спускането настъпи, гардеробиерите облякоха Дерън в одежди, които бяха малко поизносени, но подходящи за някой средно преуспяващ изискан учен на път далеч от дома. В торбата му сложиха умерено количество храна и плоско шише с ракия. В портфейла му се мъдреше солидна сума в монети от времето, в което отиваше — сребърни и златни, както и метална кредитна плочка от Имперската Градска банка. Те се надяваха, че няма да му се наложи да използва много пари, както и да се отдалечава на повече от сто мили от Свещения Град, но за всеки случай.
Чен Емлинг беше навлякъл захабена сива монашеска дреха, в съответствие с ролята си. Той полунасериозно помоли за разрешение да вземе чифт зарове, с обосновката, че не ще бъде първият монах в историята, въоръжен по този начин. Но отдел „Операции“ реши впоследствие, че подобно искане е в разрез с религиозния светоглед, дори и в епохата на Винсенто, и отхвърли молбата му.
И двамата бяха принудени да увесят на вратовете си грозно издялани дървени клиновидни символи, които се различаваха в дизайна и подробностите, но иначе бяха достатъчно масивни, за да може да бъде скрит вътре в тях миниатюрният комуникатор, а същевременно и достатъчно грозни и евтини на вид — да не се опита някой да ги открадне. Ако някой от съвременниците на Винсенто захванеше да се чуди защо Дерън носи това изделие, той трябваше да му каже, че е подарък от жена му.