Светкавица блесна тъкмо пред Дерън, показвайки му, че пътят върви в неговата посока и върхът на катедралата си е там, макар и по-отдалечен, отколкото очакваше. Наистина беше на разстояние около две мили оттук.
Докладва на „Операции“. Междувременно бе озадачен от нещо друго, което светкавицата му беше позволила да види — един белеещ се смътно предмет, който лежеше на пътя, връз прясно изкопана купчина пръст.
— … почти стигнах до него… Прилича на…
Върхът на тоягата му се допря в мека тъкан. Той зачака нова светкавица, която дойде след няколко секунди.
— Не се мъчете да се свържете с Емлинг повече…
Тялото беше съвсем голо и може би се въргаляше тук от един ден, а може би — само от един час, кой знае. Надвесен над него, Дерън обмисляше положението. Ако бяха крадци, щяха да вземат тоягата и евтиния медальон с форма на клин, но не и монашеското расо…
Наведе се да разгледа дълбоката издължена дупка в земята. Нито едно средновековно сечиво не би могло да остави по камъните такъв равен разрез с правилни ръбове. Сигурно е следа от същия кибернетичен крайник, който беше отнесъл и задната половина от главата на Емлинг.
— „Операции“, мисля, че берсеркерът е маркирал границата на безопасната за нас зона, за да ни покаже, че е осведомен за нея.
— Сигурно си прав, Одегард. Побързай да се приближиш до Винсенто, преди врагът да те е докопал.
Той вече беше потеглил натам, като вървеше заднишком и държеше тоягата подобно на пушка, а всичките му сетива опипваха дъждовната нощ около него, доколкото му беше по силите. Не че пълната готовност щеше да му помогне особено, ако врагът беше някъде наблизо и се канеше да нападне…
Но Дерън все още беше цял и невредим. След стотина крачки той се обърна и тръгна нормално, като ускори ход. Берсеркерът беше убил нарочно, като някой престъпник, който оставя своя знак. И после си беше отишъл — да свърши истинската си работа тук.
…
Когато Дерън се добра до мястото, където пътят свиваше рязко наляво към отнесения мост, светкавиците вече се бяха придвижили отвъд хоризонта и той по-скоро почувства, отколкото видя кулата на катедралата срещу себе си горе, на хълма. По-наблизо обаче, встрани от пътя, той различи високите стени на манастира и останките от врата в оградата. Когато стигна до рухналата входна арка, Дерън забеляза една карета, за която той знаеше, че би трябвало да принадлежи на Винсенто. Откъм навеса долиташе тихо пръхтене и потрепване на впрегатни животни. Дерън спря за момент и огледа каретата, преди да мине бавно през опустошената порта и да прекоси подгизналия двор, за да стигне до главния вход на едноетажната постройка.
Не се опитваше да стъпва тихо и скоро го застигна нечий остър глас от тъмния вход:
— Кой е там? Спри и си кажи името!
Диалектът беше един от тези, на които Дерън разчиташе да попадне. Спря се и когато светлината на фенера го обля, отвърна:
— Аз съм Валзай от Мознар, математик и учен. От каретата и животните що тук съзирам, вий вътре сигур сте доблестни мъже. А аз от покрив се нуждая.
— Влез тогава — рече с уморен тон мъжкият глас, който го бе сепнал. Вратата изскърца и фенерът се оттегли навътре.
Дерън тръгна бавно, като показваше отдалеч, че ръцете му са празни и освен тоягата не носи нищо друго. Когато влезе вътре, вратата зад него се затръшна и светлината на фенера се усили. Беше се озовал явно в общата стая на манастира. Пред него стояха двама войници, единият въоръжен със самоделен пищов, а другият — с къс меч. По дрехите им — целите в кръпки — личеше, че бяха от наемническите дружини, които се бяха навъдили доста из тази раздирана от войни страна.
Когато съгледаха облеклото му на изискан човек, те станаха някак си по-вежливи:
— Е, господине, как тъй се случи, че сте сам и вървите пеша?
Той се навъси и изпсува, докато изтръскваше водата от наметалото си. Разказа им как бъзливото му впрегатно животно се беше подплашило от светкавиците и бе избягало заедно с едноместната му двуколка. Чумата да го тръшне това животно! Когато го хване на сутринта, ще му съдере кожата от гърба на тънки ивици — могат да се обзаложат, ако не им се вярва, че ще го стори! Той изтупа силно широкополата си шапка от дъждовните капки.
Дерън се вживяваше без усилие и влагаше много актьорско майсторство в играта си, пък и тази версия я бяха отработили на репетициите. Войниците зацъкаха с език и бдителността им се притъпи съвсем, при което станаха още по-разговорчиви. Имало много свободни стаи в манастира, тъй като монасите-стопани се били омели отдавна. Мястото не било странноприемница с момичета и бира — жалко, дори дървата за огрев били малко, но поне покривът ги пазел от дъжда. Да, те били наемници на заплата към Светия Храм. Техният капитан, заедно с повечето от хората си бил сега в Ойбог, отвъд реката.