— И капитанът не ще може да стори друго, освен да ни маха с ръка от другия бряг, поне в близките няколко дни. Но това не би трябвало да ни притеснява особено, нали тъй?
Въпреки развеселеността си, те все още поддържаха известна професионална бдителност — той би могъл да се окаже разузнавач на някоя добре организирана шайка все пак — затова не му съобщиха колко войници бяха останали от другата страна на реката, когато мостът, който те охраняваха, се бе срутил. Той и не попита, естествено, но усети, че бройката им не е голяма.
Отговаряйки на неговия въпрос дали има други хора в манастира, един от войниците каза:
— Не, никой, освен възрастния господин с каретата, слугата му и кочияша. И двамата монаси. Има достатъчно празни килии, сър, но си вземете дебела завивка, тъй като до една са много влажни.
Дерън измърмори благодарностите си и под светлината на фенера се отправи по коридора, от двете страни на който се точеха редици от килии без врати. Влезе в една от тях, която му посочиха като незаета. В килията имаше вграден в стената дървен нар, който още не беше нацепен за горене. Дерън седна на него, за да събуе жвакащите си високи обувки, докато светлината на фенера се изгуби към края на коридора.
След като обърна обувките си и ги тури да съхнат, Дерън се изтегна върху дървения креват с торба под главата, но преди това извади от нея кат сухи дрехи. С дрехите се покри, а тоягата остави близо до себе си. Нямаше усещането, че бе постигнал някакъв съществен резултат дотук. Смъртта на Емлинг изглеждаше почти нереална. Трудно му беше да възприеме и обстоятелството, че самият Винсент Винсенто се намираше на няколко метра от него — и навярно именно този баща на Новия свят издаваше сега хъркането, което долиташе от дъното на коридора.
Легнал върху дървения нар, Дерън доложи накратко на „Операции“ за събитията до момента, после усети, че умората го обзема и го кара на сън. Шумът на дъжда го успокои, а и нищо повече не можеше да направи, за да се види с Винсенто преди утрото. Замъгленото му съзнание констатира, че той вече дори не се притесняваше, загдето бе изпратен от „Операции“ с мисия, нито за връщането си обратно. Не мислеше и за странния факт, че пътува във времето, нито за загубата на Емлинг и за заплахата от страна на берсеркерите. Просто бе погълнат от звука на затихващия дъжд и чистата атмосфера наоколо. Стори му се, че се бе преродил някъде…
От кратката дрямка го извади говорителят, монтиран зад ухото му. Веднага се събуди и доближи дървения клиновиден символ до устата си.
— Одегард, започнахме да „четем“ през плетениците на екраните. Можахме да преброим четиринайсет линии на живот в и около този манастирски комплекс. Една от тях естествено е твоята. Друга принадлежи на Винсенто. Има и една пунктирана, като на още неродено дете. Знаеш как се отразяват на екрана — с тирета и точки.
Дерън се размърда върху скърцащия нар. Почувства се необичайно уютно, чувайки последните капки на дъжда отвън, сетне се захвана да брои шепнешком:
— Я да видим сега. Аз, Винсенто, двамата му слуги и двамата войници, които срещнах, това прави шест. Казаха ми, че имало и двама монаси. Осем, което значи, че остават шест неизвестни. Вероятно още четирима войници и някоя съпътстваща войската държанка, която е заченала. Но чакайте, един от войниците каза, че тук нямало никакви момичета. Мислите ли, че единият от хората, които ще срещна тук и който няма ясна линия на живота върху вашите екрани, може да се окаже хипотетичния берсеркер-андроид, тоест той или тя?
— Така смятаме, да.
— Утре ще мога да преброя всички и… почакайте!…
На входа на килията Дерън забеляза някакво движение. Различи фигурата на забулен с качулка монах, който направи крачка навътре и после се закова на място.
Дерън замръзна, спомняйки си за взетата от тялото на Емлинг монашеска дреха с качулка. Ръката му се стрелна към тоягата и я хвана здраво. Той не би посмял да употреби оръжие, без да е напълно сигурен срещу кого го използва. Но от такова малко разстояние берсеркерът бързо би му отнел тоягата, преди още да успее да се прицели…
Изминаха няколко секунди, от влизането на качулатата фигура при него. Изведнъж тя избърбори нещо. Вероятно беше извинение, че човекът е сбъркал килията. В следващия миг фигурата потъна в тъмнината така безшумно, както се беше появила.
Дерън остана надигнат на лакът, стиснал безполезното оръжие. Побърза да извести „Операции“ какво се бе случило току-що.