— Помни, че той не ще посмее да те убие там. Стреляй само когато си сигурен с кого си имаш работа.
— Разбрано.
Дерън отново се изтегна на нара. Приятното усещане обаче си беше отишло заедно с дъжда, а прераждането се бе оказало породена от съня илюзия…
…
Винсенто се събуди от нечий допир. Лежеше върху влажна слама, заобиколен от каменни стени. Той потръпна от ужас. Най-лошото вече се бе случило и той се валяше в тъмницата на Защитниците. Страхът съвсем го скова, когато зърна качулатата монашеска фигура без лице, надвесена над него. Виждаше я само благодарение на лунната светлина, която се процеждаше през малкото прозорче. Поне дъждът беше спрял…
Дъждът… разбира се, той все още беше на път към Свещения Град и процесът му все още предстоеше! Облекчението му бе толкова голямо, че с радост прие факта на своето събуждане.
— Какво искате? — попита глухо той и придърпа завивката към раменете си, додето бавно се изправяше. Слугата му Уил спеше — една сгушена купчинка на пода.
Закритото от качулката лице на посетителя не се виждаше. Гласът му напомняше гробовен шепот:
— Преподобни Винсенто, елате в катедралата утре сутринта сам. До сечението на главния и напречния й кораб ще получите добра вест от високопоставени приятели.
Той се опита да осмисли казаното. Би ли могъл Набур или пък Белам да му изпрати тайно уверение, че е склонен да прояви снизходителност? Напълно е възможно. Но още по-голяма вероятност имаше Защитниците да му скроят някой номер. Призованият на съд не биваше да обсъжда подозренията си с никого.
— Ще чуете обнадеждаващи новини, преподобни Винсенто. Елате сам и имайте добрината да почакате, ако никой не ви посрещне веднага. На пресечката между нефа и трансепта. И не се мъчете да видите лицето ми или да научите името ми.
Винсенто запази мълчание, решен да не предприема нищо. А неговият посетител, доволен, че е предал съобщението, се стопи в нощта.
…
Винсенто сънуваше, че се бе върнал във вилата сред имението, което му бяха отпуснали от Сената на неговия град, лежеше в леглото си и усещаше до себе си топлото здраво тяло на своята метреса. В действителност тя го бе напуснала преди известно време — жените вече не значеха много за него, но имението беше още там. Само ако можеха да го оставят да си иде в мир!
Този път го събуди допир от друго естество — докосването на лъч от утринното слънце, който проникваше чак от високия прозорец на килията, разположена в отсрещната страна на коридора. Докато лежеше и си припомняше своя странен среднощен гост, и се опитваше сам да се убеди, че посещението му не е било сън, тънкият лъч вече бе слязъл от лицето му. И в миг се превърна в златно махало за изтънчено мъчение, изтиквайки всички останали мисли от главата му.
Махалото, пред което той бе изправен, беше махалото на избора. Умът му би могъл да се залюлее в едната посока — тик! — и да срещне срама от преглътнатата истина и обезличената чест, и цялото унижение на принудителното отричане. А ако люшнеше мислите си в другата посока — так! — там те се натъкваха на смазващата агония, предизвикана от изтезанията с уреди като „ботуша“ и „дибата“, или пък бавното разлагане в килията.
Нямаше и дванайсет години, откакто Защитниците бяха изгорили жив Онадроиг на Великия Площад в Свещения Град. Е, разбира се, Онадроиг не беше учен, а по-скоро поет и философ. Всички учени тогава бяха стигнали до извода, че трябва да е бил луд или краен фанатик, за да влезе в огъня по-лесно, отколкото да се отрече от теориите си. А какви идеи само го бяха обладали! Той смяташе, че Светият не е нищо повече от един фокусник, че водачът на дяволите един ден ще бъде спасен, че имало в космоса необятни светове и звездите били заселени.
Нито в Писанията, нито в природата можеха да се открият доказателства, които да подкрепят схващанията му — такъв абсурд! — затова Белам и другите Защитници спориха с него. Неуморно, но безрезултатно се опитваха да променят начина на мислене на Онадроиг през седемте години затвор, които предшестваха изгарянето му на клада като непоправим еретик.
За самия Винсенто грубото физическо мъчение бе само далечна заплаха. Той или някой от другите известни учени трябваше да проявят преднамерена и продължителна неотстъпчивост, преди Защитниците да прибегнат до подобни методи. Но заплахата така или иначе витаеше във въздуха. По време на процеса той щеше да бъде формално заплашен с мъчения и може би щяха да му покажат дори инструментите — „ботуша“, „дибата“… Ритуал, нищо повече. Но не бе изключено да отидат и по-далеч. Те щяха да кажат, с чистосърдечно съжаление, че подсъдимият, който отказва да отстъпи пред всички по-меки методи за убеждение, ги е принудил да вземат по-твърди мерки, за доброто на безсмъртната му душа и за защитата на Вярата.