Прояви разбиране към старите си крака, оставяйки ги да отмарят след всяка трета крачка, колкото да си поеме въздух, и сега те му служеха добре при изкачването. Подир едно по-дълго спиране за почивка, той изкачи най-сетне стъпалата, влезе през главния вход на катедралата и затвори вратата зад себе си. Вътрешно се надяваше никой да не дойде да се срещне с него с предложение за милост. Този, който предлага снизхождение, винаги злорадства поне мъничко и винаги се чувства равен, ако не и по-висш от този, към когото го проявява. Ба! Милост…
Винсенто премина по дължината на главния кораб. Мястото беше оградено отвсякъде от камък, но бе толкова просторно, че не създаваше и най-малкото усещане за затвореност. Отдясно и отляво се извисяваха носещите колони в две дълги редици. Разстоянието постепенно намаляваше промеждутъците между всеки две колони и на петдесет крачки напред те се сливаха в стена. Без значение къде щеше да застане човек в това непреградено пространство, по-голямата част от помещението винаги оставаше скрита от погледа му.
Когато Винсенто стигна до уговореното място на срещата — пресечката между главния и страничния кораб — установи, че оттам може да вижда и в двете посоки на почти двеста фута, чак до края на сенчестата вътрешност на централния купол на храма. Дори и там имаше изоставени строителни скелета, в които опираха изскочили от прозорците на главния кораб стълби, а до тях вероятно се стигаше по скрити зад стената вити стълбища, които тръгваха от нивото на пода, където стоеше сега Винсенто.
В този храм, построен в пищния стар стил, нямаше канделабри и ветрове, които да ги люлеят. Ако в младините на Винсенто това беше неговият енорийски храм, щеше да му се наложи да търси друго място за изследването си върху движенията на махалото и неговите закони. Защото той бе започнал, докато наблюдаваше люлеенето на канделабрите по време на дългите неделни служби.
От високо, от тъмната вътрешност на кулата надолу се спускаше едно-единствено въже. Винсенто проследи с поглед въжето и видя, че на долния му край виси метална топка, която сигурно тежеше колкото човек. Значи все пак и тук имаше махало! Топузът беше изтеглен встрани, където дългото отвесно въже бе завързано с друго въже за една от четирите масивни колони, които се извисяваха в четирите ъгъла на пресечката между главния и страничния кораб.
Поглеждайки нагоре и надолу, после пак нагоре и пак надолу, на стария човек му се зави свят. Той разтри врата си. Тук имаше някакво предизвикателство към логиката, което той не можеше да отмине просто така. За какво им е било на строителите такова огромно махало?
Би могло, допусна той, да е приспособление за разбиване на твърд хоросан или камъни, но това е твърде незадоволително обяснение. А ако е просто отвес, защо е толкова тежък? Няколко унции олово биха свършили работа.
За каквото и да го бяха използвали, това си беше махало. Винсенто дръпна тънкото придържащо въже с пръст и то бръмна като струна, при което дългото висящо въже с топуза се разклати незначително. Металната топка се залюля леко, като корабна котва.
Колебанията й скоро утихнаха и равновесието пак взе превес в катедралата. Дебелото висящо въже, както и тънкото странично, застинаха заедно с топуза, неподвижни като каменните колони в сивия спокоен въздух. Махалото беше спряло.
Винсенто дръпна още веднъж тънкото въженце и възелът му неочаквано лесно се развърза сам.
Тежестта в началото сякаш не искаше да помръдне. Дори когато неохотно подхвана първия си мах, тя се движеше толкова бавно, че Винсенто неволно погледна нагоре към сенчестата част на кулата, да види как е възможно голямата дължина на въжето да забавя чак толкова движението.
Човек можеше да преброи до четири, без да бърза, преди тежестта да стигне най-ниската си точка по пътя на първия мах. Малко над пода тя премина средата с леко забързване и непосредствено след това отново започна да забавя, така че беше необходимо да се преброи отново до четири, докато тежестта измине втората половина от дъгата и се издигне до срещуположната най-висока точка. Там топузът спря за миг, почти докосна колоната от другата страна на пресечката, преди да потегли по обратния път, за да се върне към първоначалното си положение.