— А? — рече брат Джован, излизайки от своя унес и се обърна, за да погледне натам. Чудовището спря на разстояние няколко метра, подпряно на четирите си тънки крака. Поглеждаше ту към единия монах, ту към другия, като че ли се чудеше кой от двамата му трябва. Селяните с известно основание го бяха нарекли вълк. Парцали от сива дреха висяха тук-там по него, сякаш някога е било облечено и после дрехата му е била зверски разкъсана. Голо, безполово и без косми, ужасно и красиво същевременно, то се плъзна като течно сребро и с два скока се озова до самите тях. После отново приклекна и застина като безмълвна статуя.
— В името н-на Б-Бога, махни се! — прошепна брат Саил с треперещи челюсти. — Това не е природен звяр. Да се махаме, братко Джован!
Но брат Джован вдигна ръце и направи клинообразен знак пред чудовището, като че ли искаше по-скоро да го благослови, отколкото да го пропъди.
— Братко Вълк — рече той с меден глас, — ти наистина не приличаш на нито едно животно, което съм срещал преди и не знам от къде си се пръкнал. Но в теб се таи духът на живота, затова никога не забравяй, че Нашият Баща отгоре те е създал така, както е създал и всички останали същества, и ние всички сме деца на един Баща.
Вълкът пристъпи към тях и спря. После отново помръдна и отново замря, а блясъкът му започна да се губи. На Саил му се стори, че вижда в Отворената му уста зъби, не само дълги и остри, но и движещи се като някакъв ужасяващ трион. Чудовището издаде звук, който напомняше за сблъсък на мечове и човешка агония.
Джован падна на едно коляно и се оказа лице в лице с приклекналия за скок хищник. Той протегна ръце, като че ли искаше да го прегърне. Нещото се стрелна към него, сетне застина, сякаш движенията му бяха ограничени от верига. Отново издаде звук, от който Саил почти припадна, понеже му се стори, че дочува едновременно скърцането на дибата и писъка на жертвата.
В гласа на Джован нямаше страх, а само неумолима любов:
— Братко Вълк, ти си убивал и плячкосвал като необуздан престъпник и заслужаваш наказание! Но приеми вместо това прошката на всички хора, пред които си съгрешил. Ела, ето ръката ми. В името на Светия, ела при мен и обещай, че от днес нататък ще живееш в мир с всички хора. Ела!
…
Дерън залиташе от изтощение. Първо чу говор и после видя фигурата на брат Саил, застанал неподвижно и загледан в нещо, което бе закрито от гъстия шубрак. Той спря и вдигна тоягата, без да се прицелва. Вече знаеше, че Саил не е берсеркер. Това, което „Операции“ му бяха предали за ембрионоподобната линия на живот, си дойде на мястото в ума му и съвпадна с нещо, което берсеркерът му беше казал в катедралата. Съвпадна, за да се превърне в една невероятна догадка, в един поразителен извод с чуден смисъл. Когато направи още три крачки встрани, той съгледа онова, в което Саил се беше вторачил с отворена уста.
Да, дошъл беше тъкмо навреме, за да види как берсеркерът-вълк прави последната си колеблива крачка напред. Да види как вдига металната си лапа и със стоманените си, заострени като орлови нокти пръсти… леко докосва протегнатата ръка на коленичилия брат Джован…
…
— И тъй, аз познах. Той се беше превърнал в живо същество — рече Дерън. Главата му почиваше в скута на Лайза и ако пожелаеше, можеше да погледне нагоре покрай лицето и към изкуственото слънце и естествените върхове на дърветата в подземния парк. — И вече като живо същество, се оказа податлив на влиянието на Св. Джован. На любовта му… Но май няма как да бъдат изяснени всички обстоятелства около този случай.
Галейки челото му, Лайза въпросително повдигна вежди.
Върху физиономията на Дерън се изписа оправдателна гримаса:
— Е, разбира се, има и научно обяснение. Най-сложната и компактна машина, която берсеркерите някога са построили, е поела един близо двайсет хиляди годишен еволюционен градиент при прехвърлянето от тяхната базова зона до времето на Джован… и в нея се е извършило нещо като преход към жива форма. Но то е само наше предположение. А пък Джован и някои други личности като него са имали невероятно влияние върху живите същества — това е документирано, макар ние, хората на разума, да не го разбираме напълно.
— Аз прочетох историята за св. Джован и вълка — рече Лайза, галейки косата му. — Там се казва, че след като опитомил вълка, той го оставил да живее заедно с него в селото като куче.