След мълчание, което беше борба на воли, аз капитулирах:
— Мадам, гледате ме като че ли крия нещо.
— А ти криеш ли нещо, Оди?
— Не, мадам. — Посочих компютъра. — Просто проверявах механичните системи на училището.
— Разбирам. Заместваш брат Тимотей, така ли? Да не би да са го приели в клиника за Кит-Кат-зависими?
— Просто исках да науча нещо ново… за да съм полезен — отвърнах.
— Палачинките, които правиш за закуска всяка събота и неделя, са най-голямата благодат, която гостенин е донасял на абатството.
— Моите палачинки са най-пухкавите.
Очите й играят весело. Сини като цветчета мирта, нарисувани върху дълтънския порцеланов сервиз на мама. От време на време тя трошеше части от него в стените или в главата ми.
— Сигурно си имал вярна клиентела в закусвалнята, където си работил.
— Бях звезда с шпатула.
Тя ми се усмихна в очакване.
— Тази неделя ще приготвя пържени картофки. Не сте опитвали моите пържени картофки.
Тя продължаваше да се усмихва. Пръстите й започнаха да премятат кръста, който висеше на гърдите й.
— Добре де, имах ужасен сън, в който експлодира бойлер.
— Сън, в който е експлодирал бойлер?
— Точно така.
— Истински кошмар, а?
— Много се разтревожих.
— Някой от нашите бойлери ли експлодира?
— Не е изключено. Не помня мястото. Знаете как е в сънищата.
Весела искрица блесна в миртовосините й очи:
— А не ти ли се присъниха горящ манастир и монахини, огласяващи с писъци снежната нощ?
— Не, мадам. За бога, не! Само експлодиращ бойлер.
— Не видя ли сакати деца, които се хвърлят от прозорците, за да избягат от пламъците?
Замълчах и се опитах да се усмихна.
— Понякога — поде тя — сънувам Франкенщайн. Гледах филма, когато бях малка. Та в моя сън има една много стара вятърна мелница. Бушува буря и изпотрошените й крила скърцат бясно. Дъждът плющи, светкавиците прорязват небето, сенките са навсякъде, изкачвам се по студено каменно стълбище, отваря се тайна врата, скрита зад шкафа с книги; вървя през тесни мрачни проходи, едва осветени от факли, стигам до някакво странно съоръжение с позлатени жироскопи, пращят дъги от електричество, появява се луд гърбушко с очи като фенери, който играе ролята на чудовището, и накрая се озовавам в някаква лаборатория, където учен с бяла престилка носи отрязаната си глава под мишница.
Тя приключи разказа си и ми се усмихна.
— Само експлодиращ бойлер.
— Господ има много причини да те обича, Оди, но със сигурност една от тях е, защото си толкова неумел лъжец.
— Доста опашати лъжи съм изрекъл през живота си — уверих я аз.
— Опашатата ти лъжа е, че си казвал опашати лъжи.
— Там, където ви обучават за монахини, сигурно сте били президент на клуба по дебати.
— Изплюй камъчето, младежо. Не си сънувал експлодиращ бойлер. Друго те е разтревожило.
Свих рамене.
— Минал си да наглеждаш децата.
Сестра Анджела знаеше, че виждам духовете на блуждаещите мъртви. Но не бях обелил и дума пред нея и брат Бернар за бодасите.
Тъй като тези кръвожадни духове биват привлечени само от събития с голям брой ранени и загинали, не очаквах да ги срещна на толкова изолирано място. Градовете и мегаполисите са естествената им ловна среда. Освен това рискувам да загубя доверието на хората, приели твърдението ми, че виждам умрелите, ако твърде скоро след като сме се запознали, започна да говоря… ами да кажем за виещи се като змии демонични сенки, които пируват от сцени на смърт и разруха.
Човек, който има маймунка за домашен любимец, може да бъде разглеждан като очарователен ексцентрик. Човек, който е превърнал къщата си в маймунарник и в стаите на дома му върлуват десетки кряскащи шимпанзета, вероятно ще бъде сметнат за достоен кандидат за лудницата.
Както и да е, реших да облекча бремето на товара си, защото сестра Анджела е отличен слушател и лесно долавя всяка неискреност. Всъщност направо е невъзможно да я преметнеш. Може би забрадката на главата й служи като звукова антена, с помощта на която улавя повече нюанси в човешката реч отколкото обикновените хора.
Не твърдя, че монахините имат техническите умения на Кю, гениалния изобретател от филмите за Джеймс Бонд, който непрекъснато снабдява агент 007 с разни сурепджаджи. Мисля, че теорията ми не е за изхвърляне, но не мога да докажа нищо.
Уповавайки се на добрата й воля и на забрадката-полиграф, честно си разказах всичко за бодасите.
Тя ме слушаше съсредоточено. Лицето й беше безизразно и по него не можех да прочета дали ме мисли за психясал.
Сестра Анджела може да ви застави да я погледнете в очите със силата на личността си. Може би има и такива, които благодарение на силната си воля са в състояние да се изтръгнат от хипнотизиращия й поглед, но аз не съм от тях. Докато разказът ми вървеше към своя край, аз се чувствах като зеленчук, накиснат в миртовосиня марината.