В съботната вечер, три дни след кризата, Родион Романович дойде в стаята ми с две бутилки хубаво червено вино, пресен хляб, сирене, студен ростбиф и различни подправки. Нищо от донесеното не беше отровно.
Бу прекара по-голямата част от вечерта върху краката ми, сякаш се страхуваше, че мога да се простудя.
Елвис също намина за малко. Мислех си, че може би сега се е придвижил напред по примера на Константин, но Краля оставаше тук. Тревожеше се за мен. Освен това подозирах, че може би избира момента на оттеглянето си с прочутото си чувство за драма и стил.
Към полунощ, както си седяхме на масичката край прозореца, на който преди няколко дни чаках първия сняг, Родион ми каза:
— Ако желаеш, в понеделник си свободен да си тръгнеш. Или ще останеш?
— Може и да се върна някой ден, но сега това не е мястото за мен.
— Уверен съм, че братята и сестрите без изключение чувстват, че това винаги ще е мястото за теб. Ти спаси всичките, синко.
— Не, сър. Не всичките.
— Всички деца. Тимотей е бил убит малко след като си видял първия бодак. Нямало е как да го спасиш. А за смъртта на брат Максуел аз нося по-голямата вина. Ако бях оценил ситуацията правилно и бях застрелял Хайнеман по-рано, той още можеше да е жив.
— Сър, вие сте изненадващо добросърдечен за човек, който приготвя хората за последния им път.
— Е, както знаеш, в някои случаи смъртта е милост не само за умрелия, но и за онези, които покойникът е можел да унищожи. Кога тръгваш?
— Следващата седмица.
— Къде ще отидеш, синко?
— У дома, в Пико Мундо. Ами ти? Обратно в милия на сърцето ти Индианаполис?
— Изпитвам тъжната увереност, че Щатската библиотека на Четирийсет и първо северносенатско Авеню се е превърнала в бардак по време на отсъствието ми. Вместо това ще отида в калифорнийската Пустиня, за да посрещна госпожа Романович при завръщането й от космоса.
Бяхме си изработили определен ритъм за тези неща, поради което отпих глътка вино и го оставих да погали небцето ми, преди да попитам:
— От космоса… това луната ли значи, сър?
— Този път не чак оттам. Един месец прекрасната ми благоверна изпълняваше важни задачи за великолепната ни страна на борда на една чуждестранна орбитална платформа и тук се налага да спра.
— Жена ви ще осигури ли вечна сигурност на Америка, сър?
— Нищо не е вечно, синко. Но ако трябва да поверя съдбата на нацията в едни-единствени ръце, не мога да се сетя за по-достойни от нейните.
— Ще ми се да я познавам, сър.
— И това ще стане някой ден.
Офертата на Елвис за чесане по корема съблазни Бу и той освободи краката ми.
— Безпокоя се за информацията в компютрите на доктор Хайнеман. В лоши ръце…
— Не се безпокой, момчето ми — прошепна руснакът. — Лично аз се погрижих информацията в тези компютри да стане на пюре, преди да се обадя в отдела си.
Вдигнах чаша за тост:
— За синовете на професионалните убийци и съпрузите на космически героини.
— И за твоята изгубена изгора — рече той и се чукнахме. — Защото и в новото приключение те пази в сърцето си, както ти я пазиш в своето.
Петдесет и пета глава
Ранната синева беше пронизващо дълбока. Ливадата, загърната в снежната си мантия, се простираше блестяща и чиста, все едно бе настъпило утрото след смъртта, когато времето ще е надвило времето и всичко живо ще е спасено.
Сбогувах се снощи, защото бях решил да отпътувам рано сутринта, когато братята са на литургия, а сестрите вдигат децата от сън.
Пътищата бяха сухи и проходими. Изработеният по поръчка кадилак се появи без вериги на гумите, измърка и спря пред стълбището на крилото за гости, където го чаках.
Втурнах се надолу и му викнах да не слиза, но той отказа да си стои зад волана.
Ози Бун, моят приятел и покровител, прочутият автор на криминалета, за когото писах толкова много в първите си два ръкописа, е дебел до немай-къде: за него двеста кила олицетворяват стройна линия. Той настоява, че е в по-добро състояние от повечето бойци по сумо и може би е прав, но сърцето ми се качва в гърлото всеки път, когато Ози става от стол, защото ми се струва, че този път ще е непосилно натоварване за голямото му сърце.
— Скъпи Од — рече той и ме стисна в яка мечешка прегръдка до отворената врата на кадилака. — Боя се, че си измършавял. Станал си същинска оса.
— Не, сър. Както ме оставихте, така ме вземате. Може би ви изглеждам смален, защото вие сте се уголемили.
— В колата има грамадна чанта с фин натурален шоколад. С малко упорство ще качиш две кила, докато стигнем Пико Мундо. Дай да ти прибера багажа.
— Не, не, сър. Сам ще се оправя.