Известно време пътувахме, приказвахме си за Коледа и изведнъж интуицията ме връхлетя, по-мощна от когато и да било.
— Сър, бихте ли отбили?
Нещо в тона ми го накара да се намръщи и двойната му брадичка се разтресе на слоеве:
— Какъв е проблемът?
— Не знам. Може би не е проблем… а нещо много важно.
Той отби кадилака под сянката на няколко величествени бора и изключи двигателя.
— Оди?
— Един момент, сър.
Седяхме в мълчание. Слънчевите лъчи пърхаха с крила по предното стъкло и се гонеха с назъбените сенки на боровите клони.
Интуицията ми стана толкова интензивна, че да я пренебрегна, значеше да се откажа от себе си.
Животът ми не е мой. Бих го дал, за да спася момичето си, но Съдбата си беше направила другояче сметката. Сега водя непотребно съществуване и знам, че ще дойде ден, в който ще се разделя с този мой живот заради справедлива кауза.
— Трябва да сляза тук, сър.
— Какво, да не ти е лошо?
— Чувствам се отлично, сър. Психически магнетизъм. Оттук вече съм пеша.
— Но ти се връщаш у дома за Коледа.
— Не съм сигурен.
— Значи си до тук. И накъде пеша?
— Не знам, сър. Ще разбера докато се движа.
Не можех да задържа Ози зад волана. Приятелят ми се втрещи, когато извадих само една чанта от багажника.
— Не можеш да си отидеш само с това!
— Вътре имам всичко, което ми е нужно — успокоих го аз.
— Защо си търсиш белята, човече?
— Може би не си търся белята, сър.
— А какво тогава?
— Може би белята — отстъпих аз. — А може би мир. Не знам. Каквото и да е, то ме зове.
Ози помръкна:
— Но аз с такова нетърпение очаквах…
— И аз, сър.
— Цял Пико Мундо се е затъжил за теб.
— И на мен ми е мъчно за Пико Мундо. Но така стоят нещата. Знаете как е при мен.
Затворих багажника, но Ози не искаше да ме зареже в този пущинак.
— Имам си Елвис и Бу — уверих го аз. — Не съм сам.
Озорих се, докато прегърна телесната му маса.
— За мен сте като баща. Обичам ви, сър.
— Синко — задавено прошепна той.
Стоях на отбивката и гледах как кадилакът изчезва в далечината. После тръгнах по банкета, воден от интуицията си.
С Бу влязохме в крачка. Той е единственото куче-призрак, което съм виждал. Обикновено животните нямат проблем да продължат напред. Незнайно защо той е блуждаел повече от година в абатството. Може би ме е очаквал.
Известно време Елвис беше до мен, после закрачи заднешком и ми се ухили така, сякаш ми беше погодил невероятен номер.
— Мислех, че вече си отпрашил напред — сгълчах го аз. — Знаеш, че си готов.
Той ми кимна с глупава усмивка.
— Тръгвай, де. Ще се оправя. Всички те чакат. Тръгвай.
Вървейки като рак, Кралят на рокендрола почна да ми маха за сбогом и стъпка след стъпка изчезна завинаги от този свят.
Вече окончателно бяхме излезли от планините. В тази калифорнийска долина лъчезарният ден се носеше леко над земята, а дърветата и птичките даваха своя принос за ведрия ансамбъл.
След като Елвис си отиде, бях изминал може би около сто метра, преди да усетя, че някой върви до мен.
— Добър ден, сър — изненадано го поздравих аз.
Беше метнал сакото си през рамо, а ръкавите на ризата му бяха навити. Онази пословична усмивка трептеше на устните му.
— Няма как да не е интересно — обявих на всеослушание. — За мен ще е чест, ако и за вас успея да сторя същото.
Той докосна шапката си, без да я сваля, и ми намигна.
Коледа беше само след няколко дни.
Вървяхме по банкета, устремени към неизвестното, докъдето води, водил е и ще води всеки път: аз, моето куче Бу и духът на Франк Синатра.