Щом приключих, те му изгледа мълчаливо. Лицето й беше затворена книга и тъкмо си мислех, че е решила да се моли на Бог да ми възвърне разума, когато тя с един прост въпрос показа, че е приела истинността на казаното от мен:
— Какво да правим?
— Не знам.
— Този отговор въобще не ми харесва.
— Въобще — съгласих се аз. — Работата е там, че бодасите изникнаха само преди половин час. Не съм ги наблюдавал достатъчно дълго, за да преценя какво може би ги води насам.
Изпод широките й ръкави се подаваха малки розови юмруци с побелели кокалчета.
— Нещо ще се случи на децата.
— Не непременно на всички деца. Може би на някои от тях. А може би не само на тях.
— С колко време разполагаме, докато… стане каквото има да става?
— Обикновено бодасите се появяват ден или два преди инцидента, за да предвкусват онези… — Думите заседнаха в гърлото ми.
— … които ще умрат. — Довърши вместо мен сестра Анджела.
— Ако е замесен човешки фактор, да речем, ако има убиец вместо експлодирал бойлер, понякога те са толкова обсебени от него, колкото и от потенциалните жертви.
— Тук нямаме убийци — отсече сестра Анджела.
— Какво всъщност знаем за Родион Романович?
— Руския джентълмен в крилото за гости ли?
— Той вечно е намръщен — изтъкнах.
— Понякога и аз се мръщя.
— Да, мадам, но вие се мръщите загрижено и освен това сте монахиня.
— Той е пилигрим.
— Имаме доказателства, че сте монахиня, но разполагаме само с думите на Родион Романович за това какъв е и кой е.
— Видял ли си бодасите да го следват?
— Още не съм.
Сестра Анджела се начумери, един вид показа се намръщена:
— Той се държи любезно с нас тук, в училището.
— В нищо не обвинявам господин Романович. Просто изпитвам известно любопитство към личността му.
— След Първи час ще си поговоря с абат Бернар за необходимостта от бдителност.
Първи час е утринната молитва и е вторият от седемте канонически часа в ежедневната божествена служба.
В „Свети Вартоломей“ Първи час непосредствено следва изобразителни — първия от каноническите часове, през които се пеят псалми и се облажват светците. Той започва в пет часа и четирийсет и пет минути и изтича най-късно до шест и трийсет.
Изключих компютъра и се изправих.
— Ще се поогледам още малко.
Сестра Анджела се надигна от стола си като огромна бяла вълна.
— Ако утре ще бъде кризисен ден, предпочитам да се наспя добре. В случай на нужда не се колебай да ме потърсиш по мобилния независимо от часа.
Усмихнато поклатих глава.
— Какво има? — попита тя.
— Земята се върти, светът се променя. Сестрите вече са екипирани с мобилни телефони.
— Чудо голямо. По твоята логика по-лесно е да си представиш това, отколкото готвач на аламинути, който вижда мъртъвци.
— Вярно. Предполагам, че еквивалентът ми трябва да бъде летяща монахиня, както в едно старо телевизионно шоу.
— Летящите сестри са забранени в моя манастир. Самозабравят се до степента на фриволност, а през нощта често се блъскат в прозорците и ги чупят.
Пета глава
Когато отново се качих на втория етаж, бодасите вече не се тълпяха в коридорите. Може би се бяха скупчили около леглото на някое друго дете, но не мислех така. Струваше ми се, че мястото е чисто от присъствието им.
Може би се разхождаха из третия етаж, където сестрите спяха, без да подозират нищо. Може би съдбата им готвеше смърт от експлозия.
Не можех да се самопоканя на третия етаж освен в случай на крайна необходимост. Затова излязох от училището и отново се изложих на хладния нощен въздух.
Поляната, дърветата, абатството на горното възвишение — всичко беше в очакване. Навъсеното небе, натежало от неродената виелица, беше невидимо за взора ми, защото планината беше черна почти колкото нощта и не отразяваше пухкавите снежни облаци.
Бу ме беше зарязал. Въпреки че му е приятно в компанията ми, аз не съм му господар. Той разполага със свобода на волята и я използва, за да следва свой дневен ред.
Пресякох двора на училището и се запътих към абатството, без да знам какво да предприема или къде да потърся онова, което беше привлякло вниманието на бодасите към това място.
Бях се ужасил, когато ги видях първоначално, но злокобните духове и студеният декемврийски въздух не обясняваха мраза, който пъплеше в жилите ми. Може би истинският източник на този леден страх беше разбирането, че изборът ни е между клада и клада, че живеем и дишаме, за да ни погълне огън, не просто тук и сега, в „Свети Вартоломей“, а винаги и навсякъде. Решаваме само дали той ще ни погълне или ще ни пречисти.