Всичко се разтресе, земята под краката ми потрепери и дълбоката трева се разлюля, без дори да е полъхнало. Въпреки че звукът беше тих и почти неуловимото движение най-вероятно не беше разбудило нито един монах, инстинктите ми казваха, че има земетресение. Обаче заподозрях, че може би брат Джон е виновникът за този трус.
Над поляната се носеше мирис на колендро. По-рано бях усетил същата миризма, докато минавах покрай статуята на Свети Вартоломей с тиквата.
След половин минута земята престана да се тресе и аз осъзнах, че първоначалният източник на огнен катаклизъм може би не е нито контейнерът с пропан, нито бойлерите, с които се отопляваха.
Заслужаваше си да отделя сериозно внимание на брат Джон, който изследваше самата тъкан на реалността в подземната си лаборатория.
Забързано подминах отделението на послушниците и се отправих на юг към приемната на абата. Над нея, на втория етаж, се намираха покоите на отец Бернар. На третия етаж малкият му параклис му предлагаше място за уединение и молитва. Мека, трептяща светлина струеше от косо изсечените прозорци.
В нула часа и трийсет и пет минути абатът най-вероятно не се молеше, а хъркаше. Треперливото бледо сияние, което изпълваше рамката на витража, сигурно беше от единствената горяща вощеница, знак на стремежа ни към бог.
Заобиколих югоизточния ъгъл на абатството и се отправих на запад. Подминах крилото на послушниците, заседателната зала на клира и кухнята. Спрях се до едно каменно стълбище малко преди столовата. В долния му край обикновена гола крушка осветяваше бронзова врата. На вратата имаше табелка, която също беше бронзова. Върху нея бяха изписани латинските думи:
Избави ни от лукавия.
Универсалният ми ключ лесно се справи с тежкия катинар. Вратата тихо се отвори навътре. Теглото й от половин тон беше така идеално балансирано, че можех да я мръдна с пръст.
Отвъд нея се простираше каменен коридор, окъпан в синкава светлина.
Бронзовата плоча се затвори зад мен и се заключи, докато приближавах втората врата от неръждаема стомана. В зърнестата й повърхност бяха закрепени три латински думи:
Светлина от светлината.
Широк стоманен архитрав обграждаше тази страховита бариера. В архитрава беше вграден плазмен екран.
Екранът светеше при докосване. Притиснах ръката си към него. Не можех нито да видя, нито да почувствам скенера, който разчиташе пръстовите ми отпечатъци, но въпреки това бях разпознат и одобрен за достъп. Вратата бавно се плъзна настрани с пневматично съскане.
Брат Джон казва, че съскането не е неизбежна последица от операцията по отварянето. Не било проблем това да става безшумно.
Той оставил съскането като напомняне, че във всяко човешко начинание, без значение с какви благородни цели е предприето, се спотайва змия.
Зад стоманената врата ме очакваше камера, която оприличих на восъчножълт порцеланов съд — един квадратен метър без ръбове и ъгли. Влязох в нея и се почувствах като самотно семенце в куха, лъскава кратуна.
Когато второто съскане ми напомни за змията и ме накара да се обърна, от вратата нямаше и помен.
Стените излъчваха масленожълта светлина. Всяка слизане в това подземно царство беше като потъване в сън. Изпитвах усещане за откъснатост и едновременно с това чувството за реалност се засилваше.
Сиянието постепенно избледня. Обгърна ме мрак.
Въпреки че навярно камерата беше асансьор, който ме свали етаж или два надолу, не усетих никакво движение. Машината работеше съвършено безшумно.
Когато поредният портал се разтвори пред мен със съскане, в мрака се оформи правоъгълник с три стоманени врати. Тези от мое ляво и мое дясно бяха съвсем обикновени. Нямаха ключалки и никога не бях влизал през тях.
Стоях точно пред третата врата, на която със същите релефни блестящи букви бяха изписани следните латински думи:
Вовеки веков.
Стоманата беше окъпана в червения пламък и искреше като жарава. Буквите горяха като огън.
Вовеки веков се плъзна настрани, канейки ме да направя крачка във вечността.
Пристъпих в кръглото помещение — десет метра в диаметър, голо, като се изключи уютното кътче в центъра, където четири стола с извити облегалки бяха наредени един срещу друг. От лампионите, поставени до всеки стол, само два пръскаха светлина.