Мълчанието след вечерня — нощната молитва — се нарича Голямото мълчание. В „Свети Вартоломей“ то трае до края на закуската.
Не исках да подтиквам брат Джон да разговаря с мен. Той знаеше, че не бих го посетил в този час без основателна причина, но оставих сам да реши дали да ме заговори или не.
Доста чаках, огледах стаята.
Понеже осветлението винаги е приглушено и се ограничава до центъра на помещението, не бях успял да видя ясно стената, която обгръщаше кръглото пространство. Тъмните отблясъци издаваха лакирана повърхност. Подозирах, че тя може би е от стъкло, зад което напира мистериозна черна пустота.
Тъй като се намирах под земята, нямаше как пред погледа ми да се открие планински пейзаж. Триметровите стени от дебело извито стъкло напомняха на нещо като аквариум.
Ако бяхме заобиколени от аквариум обаче, каквото и да живееше в него, никога не се е появявало в мое присъствие. Никакво движение. Никакъв воден обитател със зяпнала уста и немигащ поглед не беше доплувал близо до стените на аквариума, за да ме зърне от рибешкия си свят.
Внушителна фигура при всякакви обстоятелства, брат Джон ми напомни за капитан Немо на мостика на „Наутилус“, което беше зловещо сравнение. Немо беше гений, много силен човек, но му хлопаше някоя дъска.
Брат Джон е нормален колкото мен. Разбирайте го както си искате.
След едноминутно мълчание той очевидно довърши нишката на мисълта, която толкова дълбоко го занимаваше. Виолетовите му очи се префокусираха от някакво много далечно място към мен и дрезгавият му глас се разнесе със стържене:
— Вземи си бисквитка.
Шеста глава
В кръглото помещение, облято от карамелено сияние, до всяко кресло се бяха появили малки масички. В една червена чиния бяха сервирани три бисквитки с шоколадови пръчици.
Брат Джон ги пече сам. Великолепни са.
Взех си една бисквитка. Беше топла.
Откакто бях отключил бронзовата врата, до времето, когато влязох тук, не яха изминали и две минути.
Съмнявах се, че брат Джон сам е донесъл бисквитките. Той наистина се беше замислил дълбоко.
Бяхме сами в стаята. Не чух шум от оттеглящи се стъпки, когато влязох.
— Вкусно — казах аз, след като отхапах от бисквитката.
— Като малък исках да стана пекар — заяви той.
— Светът има нужда от добри пекари, сър.
— От мислене не ми остана време, за да усвоя този занаят.
— Какви мисли?
— За Вселената. Тъканта на реалността. Строежа й.
— Ясно — отвърнах, въпреки че нищо не ми беше ясно.
— Схванах устройството на субатомната материя, когато бях на шест.
— Когато аз бях на шест, построих страхотна крепост от едно „Лего“. Кулички, наблюдателници, бойници — всичко.
Лицето му се разведри.
— Като хлапе използвах четирийсет и седем комплекта „Лего“, за да създам груб модел на квантовата пяна.
— Съжалявам, сър. Нямам представа що за чудесия е квантовата пяна.
— За да проумееш същността й, трябва да си представиш един миниатюрен пейзаж с размерите на една десетмилиардна от милионната на метъра, и то само докато съществува в късче време, което е една милионна от милиардната част на секундата.
— Трябва да си купя по-свестен часовник.
— Пейзажът, за който ти говоря, е около десет на минус двайсета степен част от размерите на протона. Там няма ляво и дясно, горе и долу, преди и след.
— Четирийсет и седем комплекта „Лего“ са стрували доста пара.
— Имах щедри родители.
— А аз — не. Трябваше да напусна дома си на шестнайсет години и да се издържам сам като готвач на аламинути.
— Палачинките ти са изключителни, Чудако Томас. Не всеки знае що е квантова пяна, но всеки разбира от хубави палачинки.
След като създал благотворителен тръст с четирите си милиарда долара и посочил за негов ползвател и управител църквата, Джон Хайнеман изчезнал. Години наред медиите душили следите му, но усилията им не се увенчали с успех. Научили, че се би усамотил с намерението да се подстриже за монах, което било вярно.
Някои монаси стават свещеници, други — не. Макар че всички са братя, някои биват наричани „отче“, а други — не. Свещениците могат да отслужват литургии и да изпълняват свещените ритуали, а неръкоположените братя — не. Брат Джон е монах, но не и свещеник.
Имайте търпение. Организацията на манастирския живот не е проста като фасул (или като палачинките ми), но не е мозъкоизстисквачка като квантовата пяна.
Тези монаси полагат обети за бедност, целомъдрие, послушание и уседналост. Някои от тя се отказват от скромните си притежания, други изоставят процъфтяваща кариера. Струва ми се, спокойно мога да кажа, че брат Джон е единственият, който е обърнал гръб на четири милиарда долара.