— Тази стая в малките часове на нощта. Като да седиш на морския бряг. Нощта те гали с крилото си, изхвърляйки в нозете ти човешките загуби, сякаш са останки от разбил се кораб.
— Предполагам, че е така — отвърнах. В действителност си мислех, че разбирам ако не думите му, то поне смисъла им.
Познато усещане с остри зъби, чието ухапване няма да забравя.
— Брат Джон, имам необичаен въпрос.
— Че как иначе — отвърна той, коментирайки тайнственото естество било на любопитството ми, било на името ми.
— Сър, въпросът ми може да ви се стори странен, но не го задавам случайно. Кажете ми моля, съществува ли някаква, дори най-малка вероятност, опитите ви тук да… вдигнат нещо във въздуха или и аз не знам какво?
Той сведе глава и бавно поглади брадичката си. Очевидно обмислеше въпроса ми.
Макар да бях благодарен, че ще получа логичен и обоснован отговор, щях да съм по-щастлив, ако той категорично беше отсякъл: „Не, никакъв шанс, невъзможно, абсурд.“
Брат Джон е един от монасите и свещениците — учени. Църквата е създала понятието „университет“ и първият е отворил врати през дванайсети век. Роджър Бейкън, францискански монах, е бил най-великият математик на тринайсети век. Епископ Робърт Гросетс е първият, описал алгоритъма за осъществяване на научен експеримент. Първите отражателни телескопи са дело на йезуитите. Те също са били първите, които създали микроскопите и барометрите, пресметнали константата на тежестта, измерили височината на лунните планини, развили точен метод за пресмятане орбитата на планетите и преди всичко предоставили понятно обяснение на атомната теория.
Доколкото знаех, в течение на векове никой от тези симпатяги не беше вдигнал манастира си във въздуха.
Но аз, разбира се, не знам всичко. Предвид знанието, което човек може да придобие в безчет научни дисциплини, вероятно ще е по-точно да кажа, че не знам нищо.
Може би се е случвало монаси-учени да направят манастира си на пух и прах. Както и да е, абсолютно съм сигурен, че не е било нарочно.
Не можех да си представя брат Джон, филантроп и майстор на бисквитки, да се хили като побъркан в зле осветена лаборатория и да планира гибелта на света. Но макар и брилянтен ум, той все пак е човек. Ето защо лесно можех да си представя как спира експеримента, вдига тревожен поглед, въздъхва и от абатството остава локвичка нанотия.
— И аз не знам какво.
— Сър?
Той вдигна глава и ме погледна право в очите.
— Да, може би и аз не знам какво.
— И аз не знам какво ли, сър?
— Да. Ти ме попита съществува ли някаква, дори най-малка вероятност, опитите ми тук да вдигнат нещо във въздуха или и ти не си знаел какво. Не виждам как могат да вдигнат нещо във въздуха. Самите опити, искам да кажа.
— О. Но може да се сучи нещо друго.
— Може би да, вероятно не. Нещо и аз не знам какво.
— Може би да. Какво например?
— Каквото и да е.
— Какво каквото и да е?
— За каквото ти стигне въображението.
— Сър?
— Вземи си още бисквитки.
— Сър, въображението ми стига за всичко.
— Да. Правилно. Въображението не знае граници.
— Значи всичко може да се обърка?
— Може не е същото като ще. Теоретично могат да ни сполетят какви ли не катаклизми, но вероятно нищо няма да се случи.
— Вероятно ли?
— Вероятността е важен фактор, Од Томас. Кръвоносните съдове в мозъка ти могат да избухнат сега и след една секунда да си мъртъв.
Незабавно съжалих, че не си бях взел втора бисквитка.
Брат Джон се усмихна и погледна часовника си. Погледна и мен.
— Видя ли? — Сви рамене. — Вероятността беше малка.
— Всичко, което може да се случи — подех аз, — ако предположим, че се случи, може би да доведе до ужасната смърт на много хора?
— Ужасната?
— Да, сър. Ужасната.
— Ужасното е въпрос на субективна преценка. Ужасното за един може да не е ужасното за друг.
— Изпотрошени кости, пръснати сърца, експлодиращи глави, горяща плът, кръв, болка, писъци — такова ужасно.
— Може би да, вероятно не.
— Пак същото.
— По-скоро ще престанат да съществуват.
— Това е смърт.
— Не, има разлика. Смъртта оставя труп.
Пресегнах се за бисквитка, но дръпнах ръка като опарен.
— Сър, плашите ме.
Когато синята чапла се изправи и разгърне дългите си щекоподобни крака, тя ни удивлява с истинската си височина; по подобен начин, когато брат Джон се надигна от стола, той се оказа дори по-висок, отколкото го помнех.
— Вече ще станат няколко години, откакто аз самият съм много уплашен. С времето свикваш.