Станах.
— Брат Джон… каквото и да правите тук, сигурен ли сте, че е редно да го правите?
— Интелектът ми е дар от Бога. Мой свещен дълг е да го използвам.
Думите му докоснаха струна в мен. Когато някой от мъртвите е бил убит и дойде при мен в търсене на справедливост, аз винаги се чувствам задължен да помогна на бедната душа.
Разликата е, че аз се опирам на разума си и на нещо, което може да се нарече шесто чувство, докато в изследванията си брат Джон строго се ръководи от интелекта си.
Шестото чувство е нещо невероятно, което само по себе си предполага наличието на свръхестествено провидение. Човешкият интелект, при цялата му мощ и триумфи, до голяма степен е продукт на този свят и следователно е несъвършен.
Ръцете на монаха, подобно на интелекта му, също са му от Бога дадени, но той може да избере да души с тях пеленачета.
Не беше нужда да му припомням всичко това. Казах го по-просто:
— Сънувах нещо страшно. Тревожа се за децата в училището.
За разлика от сестра Анджела брат Джон не долови веднага лъжата ми.
— Сбъдвали ли са се сънищата ти преди?
— Не, сър. Но този беше много… истински.
Той придърпа качулката над главата си.
— Опитай се да сънуваш нещо хубаво, Од Томас.
— Не мога да контролирам сънищата си, сър.
Ръката му бащински обгърна рамото ми.
— В такъв случай може би е по-добре да не спиш. Въображението обладава ужасяваща сила.
Не разбрах кога брат Джон ме е превел през стаята, но креслата бяха останали зад гърба ми. Една врата беззвучно се разтвори и разкри окъпаното в червена светлина преддверие.
Сам пресякох прага и се обърнах за последно към брат Джон:
— Сър, когато се отказахте от попрището на светски учен, за да станете монах-учен, не ви ли поблазни поне малко да работите като продавач на гуми?
— Каква е смешката?
— Това не е виц, сър. Когато животът ми се усложни неимоверно и трябваше да прекъсна кариерата си като готвач на аламинути, подобна работа ме привличаше. Но вместо това дойдох тук.
Брат Джон мълчеше.
— Ако можех да бъда продавач на гуми и да помагам на хората да се придвижват върху добър каучук на изгодна цена, това щеше да е полезна работа. Ако можех да бъда продавач на гуми и нищо друго, просто добър продавач с малък апартамент е едно момиче, което някога познавах, това щеше да ми стига.
Светлината на преддверието хвърляше кървави отблясъци върху виолетовите му очи. Той поклати глава — неприемане на подобен жест:
— Искам да знам.
— Какво?
— Всичко — сряза ме той и врата се затвори помежду ни. Бляскави стоманени букви върху стоманена врата:
Вовеки веков.
Съскането, масленожълтата светлина, синкавото сияние останаха зад мен и аз излязох навън. Заключих бронзовата врата след себе си.
Избави ни от лукавия.
Докато изкачвах каменните стъпала към двора на абатството, снегът заваля. Огромните снежинки грациозно се въртяха в безветрената нощ, сякаш танцуваха валс под музика, недоловима за сетивата ми.
Нощта вече не беше толкова мразовита. Може би долу е било по-студено и в сравнение с подземното царство времето навън ми се струваше меко.
След малко снежинките, големи колкото замръзнали цветя, отстъпиха на по-малки формации. Въздухът се изпълни със ситния пърхот на невидимите облаци. Настъпването на този момент чаках на прозореца в стаичката си, преди Бу и бодакът да се появят на двора.
Преди идването ми в манастира целият ми живот беше преминал в Пико Мундо, градче в Калифорнийската пустиня. Никога не бях виждал сняг, ако не се броят няколкото снежинки, които небето беше процедило по-рано като заблуждаваща маневра.
Стоях като закован в първата минута на истинската фъртуна, загледан в снежните парцали, убеден, че няма две еднакви снежинки.
Останах без дъх от толкова красота: сложност и простота заедно, снегът, който се сипеше, и тишината на нощта. Въпреки че нощта щеше да е много по-красива, ако тя беше до мен, за да я споделим, за миг всичко беше идеална, в света нямаше никакви проблеми.
И тогава, естествено, някой изпищя.
Седма глава
Пронизителният вик беше кратък. Дали не ми се беше причуло? Или пък някоя нощна птица, прокудена от снега, е изкрещяла, разпервайки криле, устремена към подслона на гората?
През изминалото лято бях чул толкова много писъци, че се молех ушите ми да не чуят вече звук. Тогава група мъже нахлуха в търговския център на Пико Мундо. Четирийсет и един невинни души бяха простреляни. Деветнайсет загинаха. На драго сърце бих се отказал от музиката и гласовете на приятелите, за да ги заменя с тишината, която до края на живота ми да ме предпазва от всички ужаси на човешката болка и смъртния страх.