— Сър, в кухнята не светеше нито една лампа. Щях да забележа.
— Лампичката на хладилника стига за приготвянето на един сандвич, а пък човек може да си подложи доста добре, огряван от часовника на микровълновата фурна.
— Значи се отдавахте на чревоугодничество, скрит от хорските очи, а?
— Домакинът трябва да знае дали закупената стока е прясна, не мислиш ли?
Като домакин на абатството брат Юмрука отговаряше за инвентара на килерите, пазарувайки храни, напитки и други материални блага за манастира и училището.
— Както и да е — продължи той, — човек си похапва нощем в ярко осветена кухня, която няма щори на прозорците.
— Дори ако този човек е монах в манастир?
Брат Юмрука сви рамене:
— Никога не можеш да прекалиш с предпазните мерки.
Облечен в спортен екип, със своите метър и седемдесет и сто килограма мускули, той приличаше на смъртоносна машина, наметната с бебешко юрганче.
Воднистите очи, изсеченото лице, ниското чело, квадратната челюст би трябвало да му придават страшен, дори жесток вид. В предишния му живот хората неслучайно са се страхували от него.
Дванайсет години в манастира, години на молитви и покаяние, му бяха вдъхнали добросърдечие, което му придаваше топъл блясък на някога ледените му очи и преобразуваше окарикатуреното му лице. Сега, на петдесет и пет лета, човек можеше да го вземе за професионален боксьор, който се е задържал в спорта твърде дълго: уши като карфиол, нос като картоф, примирението на сладък неудачник, който по трудния начин е научил, че само с брутална сила не се става шампион.
Една ледена капчица се плъзна по челото ми и протече по дясната ми буза.
— С тази снежна шапка приличаш на някой педераст. — Юмрука се отправи към банята. — Ще ти донеса хавлия.
— В шкафчето над умивалника има шишенце аспирин. Трябва ми аспирин.
Той се завърна с хавлията и аспирина.
— Ако искаш да ти дам вода, или кола, да речем?
— Дай ми бъчва вино.
— Леле, в славните дни на Свети Бени хората трябва да са имали черни дробове от желязо. Една тогавашна бъчва е побирала двеста трийсет и осем литра.
— Тогава ще се задоволя с половин бъчва.
Когато бях поизсушил косата си, той се върна с кутийка кола.
— Когато излезе от клетката на Джон, ти се спря и зяпна снега като пуйка. Нали знаеш, че пуйките се давят, когато стоят с отворена човка на дъжда?
— Сър, досега не съм виждал сняг.
— И после бум! Политаш като ракета към ъгъла на столовата.
Наместих се в едно кресло, изтърсих два аспирина от шишенцето и отговорих:
— Чух писък.
— Аз не чух никакъв писък.
— Били сте вътре и сте издавали мляскащи звуци — напомних му услужливо.
— И тъй, кой пищеше? — Юмрука се настани в друго кресло.
Глътнах двата аспирина с колата.
— Намерих един от братята, прострян по лице до ъгъла на библиотеката. Отначало не го видях заради черната одежда и едва не се спънах в него.
— Кой?
— Не знам. Беше тежък. Обърнах го по гръб, но не успях да различа чертите му в мрака. И тогава някой се опита да ми свети маслото.
— Това съвсем не е в духа на някой уважаващ себе си монах от нашия орден! — Късата четина на брат Юмрука настръхна от възмущение.
— Тоягата, или каквото беше там, ме забърса по главата, но най-зле го отнесе рамото ми.
— С такива лоши работи като едното нищо можехме и да сме в Джърси.
— Никога не съм бил в Ню Джърси.
— Ще ти хареса. Дори от скапаната си страна Джърси е готин. Всичко в него е истинско.
— Знам, че там се намира едно от най-големите депа за употребявани гуми в света. Сигурно сте го виждали.
— Не. Не е ли тъжно? Когато живееш много дълго на едно място, започваш да го приемаш за даденост.
— Да разбирам ли, че дори не сте знаели за депото, сър?
— Има кореняци нюйоркчани, които цял живот не са се качвали на „Емпайър Стейт Билдинг“. Добре ли си, синко? Читаво ли е рамото ти?
— И по-зле съм бил.
— Май трябва да идеш в лечебницата и да се обадиш на брат Григорий, за да те прегледа.
Брат Григорий е фелдшерът. Той има полувисше медицинско образование.
Монашеската общност не е толкова голяма, че да си позволи щатен лекар, особено откакто сестрите имат лекар за нуждите на метоха и училището. Ето защо брат Григорий се занимава и с пералнята по съвместителство с брат Норберт.
— Ще се оправя, сър — заявих убедително.
— И така, кой се опита да ти пръсне черепа?
— Не успях да го зърна. — Обясних как се претърколих и побягнах, мислейки си, е похитителят е по петите ми, и как, когато се върнах, открих, че монахът го няма.
— Значи не знаем — обобщи Юмрука — дали сам се е вдигнал на крака, или някой го е отнесъл.