— Може би някой ден ще усетиш този повик — изрече след кратък размисъл. — Но този ден няма да е скоро. Скроен си за мирянин и така трябва да бъде.
Поклатих глава:
— Не мисля, че съм скроен за мирянин.
— Светът те очаква. Имаш работа навън, синко.
— Точно от това се боя. От нещата, които имам да свърша.
— Манастирът не е убежище. Ако една мутра е дошла тук и е приела монашески сан, то е защото е поискала да се отвори за нещо по-изконно от света, а не защото иска да се свие на топчица като бълха.
— От някои неща трябва да се свиеш и да се скриеш, сър.
— Говориш за стрелбата в търговския център по-миналото лято. Не ти трябва ничия прошка, синко.
— Знаех какво предстои, знаех, че те идват. Трябваше да ги спра. Деветнайсет души загинаха.
— Всички са на мнение, че ако не си бил ти, жертвите са щели да бъдат стотици.
— Ако хората знаеха за дарбата ми и знаеха, че въпреки това не успях да предотвратя кръвопролитието, нямаше да ме наричат герой. Не съм герой.
— Но не си и бог. Направил си каквото си могъл.
Оставих колата, вдигнах шишенцето с аспирин, изтърсих още две таблетки в дланта си и опитах да променя темата:
— Ще събудите ли абата, за да му предадете, че съм се спънал в повален брат?
Брат Юмрука ме погледна втренчено и се замисли дали да ми позволи да сменя темата.
— Може би по-нататък. Първо ще направя неофициална проверка по легла, за да видя дали някой не притиска лед към цицината на челото си.
— Въпросният монах.
— Точно така. Търсим отговор на два въпроса. Второ, защо му е на някого да налага монах със сопа? Но първо, защо някой брат ходи там, където може да го наложат със сопа?
— Предполагам, че не искате да завлечете някой брат.
— Ако става дума за грях, да не чака от мен съдействие. Ще се погрижа да не замълчи пред изповедника си. Няма да направя лоша услуга на душата му. Но ако цялата работа е някаква глупост, може би не е нужно да казваме на приора.
Приорът отговаря за дисциплината в един манастир.
В „Свети Вартоломей“ тази функция се осъществява от отец Райнхарт, възрастен монах с тънки устни и тесен нос, два пъти по-малък от носа, с който брат Юмрука може да се похвали. Очите, веждите и косата му са пепеляви като мощите на Свети Вартоломей.
Когато върви, отец Райнхарт сякаш се носи като безплътен дух по земята, освен това винаги е необичайно тих. Макар и с обич, много от братята го наричат Сивия призрак.
Като приор отец Райнхарт е твърд, но никога груб или непредпазлив. Навикът му да ни предупреждава, че ще използва пръчката си, датираше от дните му като директор на католическо училище. „Дървеният господ“ никога не бил играл, но в него били пробити дупки за намаляване на въздушното съпротивление. „Просто за сведение“ — беше ни смигнал той.
Брат Юмрука отиде до вратата, спря се нерешително и ме погледна.
— Ако се задава някакво зло, колко време ни остава?
— След появата на първите бодаси… ден, обикновено два.
— Сигурен ли си, че ти няма нищо?
— Нищо, с което четири аспирина да не се справят — уверих го аз, пъхнах таблетките в устата си и ги сдъвках.
— На какво се правиш, на корав пич? — Лицето на Юмрука изразяваше неодобрение.
— Прочетох, че се усвояват по-бързо от организма по този начин.
— Да, бе, и ако си болен от грип, докторът ще ти боцне антибиотика в езика? Я по-добре си лягай да поспиш.
— Ще пробвам.
— Потърси ме след утреня, но преди Светата литургия, и ще ти кажа кой е бил забил нос в лехата край библиотеката — а може би и защо. Бог да те пази, синко.
— И вас.
Той ме остави и затвори вратата след себе си.
Вратите на апартаментите в крилото за гости, както и тези на монасите, нямат ключалки. Тук всеки зачита личното пространство на другия.
Взех един стол и затиснах с него вратата.
Може би сдъвкването на аспирина ускорява усвояването на медикамента, но вкусът е на гума. Пийнах малко кола, за да премахна лошия вкус, но напитката реагира с лекарството и започнах да се пеня като бясно куче.
Стане ли въпрос за трагични фигури, онзи шут Хамлет въобще не може да се мери с мен, а там, където крал Лир ще се подхлъзне веднъж на бананова обелка, аз ще й налитам всеки път.
Девета глава
Удобният, но обикновен апартамент беше с толкова малка душ-кабина, че се чувствах като в ковчег. Десет минути горещата вода барабанеше по лявото ми рамо, което мистериозният нападател се беше опитал да направи на кайма с тоягата си. Мускулите се отпуснаха, но остана напрегнато пулсиране.
Болката беше жестока. Не ме засягаше. Физическата болка, за разлика от някои други, рано или късно отшумява.