„Ангелус“ приключи след по-малко от минута. Обикновено по това време абатът произнася реч, която е кратък коментар върху някакъв свещен текст и приложението му в богонравния живот. После танцува степ с обувки без капачки на токовете и пее „Чай за двама“.
Добре де, последното си го измислих. Абат Бернар прилича на Фред Астер, заради което не мога да си избия от главата тази неуважителна представа.
Вместо обичайната си проповед абатът обяви, че освобождава от Светата литургия онези, които ще трябва да съдействат на полицията за цялостно претърсване на сградите.
Беше шест часът и двайсет и осем минути. Светата литургия започваше в седем часа.
Тези, без които провеждането на свещения ритуал беше невъзможно, щяха да бъдат на разположение на властите след богослужението.
Светата литургия свършва към осем без десет. Закуската започва в осем и се провежда в мълчание.
Абатът извини монасите, които ще са нужни на полицията, за да отговарят на въпроси и да оказват съдействие от всестранен характер и от Трети час — третия от седемте канонични часове, който започва в осем и четирийсет и трае около петнайсет минути. Четвъртият каноничен час се нарича Шести час и започва в единайсет и половина преди обяд.
Повечето миряни правят ужасна гримаса, когато научат колко организирано е ежедневието на монасите и как същата рутина следва ден след ден. Подобен живот им се струва отегчителен, дори непоносимо еднообразен.
Месеците, които прекарах в манастира, ме убедиха тъкмо в противното: молитвеният размисъл зарежда с енергия тези мъже. В часовете за отдих преди вечерня (вечерната молитва) те са пъстро сборище — забавно и интелектуално извисено.
Е, поне повечето са такива, някои са по-затворени. Има и неколцина, които са предоволни от безкористната си саможертва в името на Бога, което ми вдъхва известни съмнения в тяхната безкористност.
Един монах, брат Матей, може така да ви надуе главата с енциклопедичните си знания върху оперетите на Гилбърт и Съливан, че накрая ще ви писне.
Монасите не са задължително святи просто защото са монаси. На първо място те са хора.
Когато абатът свърши с разясненията, много братя се отправиха към полицаите под навеса, нетърпеливи да помогнат с каквото могат.
Забелязах, че един от послушниците крачи из двора из сипещия се сняг. Макар че лицето му беше скрито от качулката, забелязах че ме наблюдава.
Това беше брат Леополд, който беше облякъл одеждите на послушник през октомври, преди повече от два месеца. Той имаше открито лице, обсипано с лунички, и подкупваща усмивка.
От петимата послушници в абатството изпитвам недоверие единствено към него. Причината за тази неприязън ми убягва. Интуиция, нищо повече.
Брат Юмрука дойде при мен, спря се, отръска се като мокро куче и изчисти робата си от полепналите снежинки.
— Брат Тимотей го няма — прошепна тихо той и отметна качулката си.
Брат Тимотей, господарят на механичните системи, които поддържаха манастира и училището годни за живеене, не беше човек, който ще закъснее за утреня, и определено не беше такъв човек, който ще се запилее нанякъде да търси земни удоволствия в нарушение на клетвите си. Най-голямата му слабост бяха блокчетата „Кит-Кат“.
— Значи в него за малко не се препънах до библиотеката. Трябва да говоря с полицаите.
— Не още. Ела да се поразходим до някое местенце, където няма да ни подслушват.
Погледнах към двора. Брат Леополд беше изчезнал.
Със здравия си младежки вид и типичната за Средния Запад прямота Леополд в никакъв случай не изглеждаше пресметлив или лукав, потаен или неискрен.
Все пак той имаше дразнещия навик да изниква и да изчезва, където най-малко го очакваш с внезапност, която напомняше за материализацията и дематериализацията на призрак. Тук е, после го няма. Няма го, после е тук.
С Юмрука напуснахме голямата галерия. Каменният коридор ни отведе до малкия двор, където бутнахме врата и влязохме в централното фоайе на крилото за гости.
Отидохме до камината в северния ъгъл на помещението, макар че в нея не гореше огън, и седнахме един срещу друг.
— След като говорехме — започна Юмрука, — направих проверка по леглата. Нямам такива пълномощия. Чувствах се доста кофти, но нямах друг избор.
— Действали сте на своя глава.
— Точно така. Дори във времената, когато бях тъпа маса мускули и душата ми беше изгубена за Бога, действах на своя глава. Праща ме босът при някакво пичлеме да му строша краката, но след първия крак на пичлемето му увира акълът и не чупя втория. Такива ми ти работи.
— Сър, от чисто любопитство… Когато помолихте братята от манастира да ви приемат като послушник, колко продължи първата ви изповед?