Зави зад ъгъла и ме остави да се чудя над думите му. В крайна сметка не беше кръстен на масовия убиец Йосиф Сталин.
Когато Елвис стигна до мен, лицето му се беше изкривило в смешно подобие на намръщената физиономия на руснака. Докато наблюдавах как Краля ми се плези, осъзнах колко е странно, че нито аз, нито Романович отворихме дума за изчезналия брат Тимотей или за ченгетата, които го търсеха навсякъде. В затворена общност като манастир, където отклоненията от установения дневен ритъм са рядкост, тревожните тазсутрешни събития би трябвало да са първата ни тема за разговор.
Пропускът ни дори мимоходом да споменем за брат Тимотей, изглежда, предполагаше идентично възприемане на ставащото или поне сходно отношение спрямо развиващите се събития, което в известна степен ни поставяше на една плоскост. Нямах представа какво точно значи това, но интуитивно долавях, че е вярно.
Понеже Елвис не успя да изтръгне от мен усмивка с окарикатуряването на намусения руснак, той заби докрай пръст в лявата си ноздра, преструвайки се, че чопли засъхнали сополи.
Смъртта не го беше освободила от желанието да пее или да разказва вицове. Понякога се кълчеше, изпълнявайки прости стъпки от филмите си или от шоупрограмата си в Лас Вегас, но беше толкова танцьор, колкото абат Бернар — Фред Астер. За жалост в отчаянието си понякога Краля прибягваше до инфантилен хумор, който никак не му отиваше.
Той издърпа пръста си, правейки се, че е извадил секрет; после се оказа, че въображаемият сопол е изключително дълъг и Елвис трябваше да използва двете си ръце, за да го измъква метър след метър.
Потърсих справочния отдел и на крак прочетох кратко резюме за Индианаполис. Елвис ме погледна иззад отворената книга и продължи с представлението, но аз бях престанал да му обръщам внимание.
В Индианаполис има осем университета и огромна мрежа от библиотеки и читалища.
Когато Краля почука леко с пръст по главата ми, въздъхнах примирено и вдигнах поглед от книгата.
Показалецът му беше потънал докрай в дясната ноздра, само че този път крайчецът на пръста му се подаваше от лявото ухо. Елвис го завъртя.
Не можах да сдържа усмивката си. Той толкова искаше да ме развесели.
Доволен, че най-сетне съм се поддал на маймунджилъците му, той измъкна показалеца от носа си и избърса двете си ръце в якето ми, правейки се, че те са изцапани със сополи.
— Ходи, че вярвай — казах аз, — че ти си същият човек, който е изпял „Обичай ме нежно“.
Той се престори, че зализва косата си с останалия секрет.
— Смешен си — казах му. — Гротескно.
Присъдата ми го удовлетвори. Ухили се и изпълни серия от поклони, все едно се намираше пред публика, оформяйки с уста думите „Благодаря, благодаря, много ви благодаря“.
Седнах край една маса и прочетох, че през Индианаполис минават повече магистрали и шосета, отколкото през което и да е населено място в щатите. Някога градът е бил процъфтяващ център на гумената индустрия, но вече не е.
Елвис седеше край прозореца и наблюдаваше валящия сняг. Ръцете му ритмично почукваха по перваза, но не изтръгваха звук.
По-късно отидохме в отделението за гости, за да видим напредва ли полицейското разследване. Приемната, обзаведена като хотелско фоайе, което е видяло доста по-добри времена, беше празна. Тъкмо се бях запътил към централния вход, когато вратата се отвори и брат Рафаел влезе сред вихър блестящи снежинки под съпровода на вятърът, който ревеше дисхармонично като орган, акордиран в адските владения. Монахът с мъка затвори вратата и отупа снега от расото си. Навън вятърът продължаваше да стене приглушено.
— Какъв ужас — оплака се той с глас, треперещ от злочестина.
Студен страх плъзна пипалата си по цялото ми тяло, започвайки от темето.
— Полицаите откриха ли брат Тимотей?
— Не го откриха, но въпреки това си тръгнаха. — Брат Рафаел така беше ококорил огромните си кафяви очи от изумление, че спокойно можеше да се казва брат Бухал. — Тръгнаха си!
— Какво казаха?
— Били претоварени заради бурята. Пътни злополуки, недостиг на работна сила.
Елвис слушаше този диалог, очевидно съчувстваше на властите. Приживе той беше търсил и получил истински — а не почетни — значки на полицай от специалните части от няколко полицейски участъка, в това число и от шерифството на окръг Шелби, Тенеси. Освен друго значките му давали правото да носи оръжие. Елвис винаги се гордеел, че е част от силите на реда и закона.
В една мартенска нощ на 1976, натъквайки се на сблъсък между две возила на щатски път № 240, той извадил значката си и оказал първа помощ на пострадалите до пристигането на полицията. За щастие никога не застрелял някого при престрелка.