Във фъртуната, но не от фъртуната, се носеше звук; протяжен вой, различен от скръбното фучене на вихъра, чу се наблизо и заглъхна, пак се чу и пак заглъхна.
На запад абатството едва се виждаше през танца на хилядите снежни воали. Снежни преспи затрупваха основите му, белотата поглъщаше огромни късове от каменните стени. Камбанарията се губеше на фона на буреносното небе, островърхата й кула и кръст въобще не се виждаха.
Надолу по хълма, на изток, училището изглеждаше като призрачен кораб, попаднал в мъгливо безветрие, въображението ми допълваше очертанията му, светъл контур в смътните предели на виелицата.
В тези атмосферни условия никой не можеше да ме види от прозорците на някоя от двете сгради. Вятърът нямаше да довее писъците ми.
Протяжният вой отново се надигна, изпълнен с нужда и възбуда. Завъртях се в кръг, търсейки източника му. Бледата светлина мамеше окото, почти нищо не се виждаше от ревящата фъртуна, която вдигаше облаци снежен прах от земята.
Въпреки че само се завъртях на място, училището и долната част от поляната напълно се бяха скрили от полезрението ми. Кацналото върху възвишението абатство блещукаше като мираж и се нагъваше като картина, изрисувана с маслени бои върху копринено платно.
Заради живота ми с мъртвите така съм привикнал с всякакви страхотии, че рядко се плаша. Този звук обаче, отчасти писък, отчасти хленч, отчасти жужене, беше толкова призрачен и неестествен, че не успях да извикам във въображението си образа на животното, което би могло да го издава; костният ми мозък се сви, както живакът в барометъра се свива зимно време.
Направих крачка напред в посоката, където би трябвало да е училището, но се поколебах и отстъпих назад. Обърнах се с лице към хълма, но не посмях да се запътя към абатството. Изглежда, нещо невидимо, което използваше фъртуната за камуфлаж, нещо с извънземен глас, пълен с нужда и гняв, ме чакаше, без значение накъде ще тръгна.
Четиринайсета глава
Разкопчах качулката и я отметнах назад; вдигнах глава, обърна глава, наклоних глава, мъчейки се да определя от коя посока дойде викът.
Леденият вятър развя косата ми и я обсипа със скреж, ушите ми пламнаха от плесниците му.
Фъртуната си загуби целия си магически ореол. Изящният валс на снежинките се беше превърнал в кипящ водовъртеж от грозни снежни парцали, всепомитащ и унищожителен като човешкия гняв.
Не ми е по силите да обясня странното усещане, което ме връхлетя: че реалността се е свила до десет на минус десета част от размерите на протона, че нищо не е както преди и всичко е с главата надолу.
Дори със свалена качулка не можах да локализирам източника на зловещия протяжен вой. Може би вихърът изопачаваше природата и мястото на звука, а може би ми се струваше, че воят ме връхлита отвсякъде, защото не една и две пищящи ужасии дебнеха в ослепителното утро.
Разумът твърдеше, че каквото и да ме дебне, то е от Сиера, но не мислех, че съм чул рев на вълци или пуми. Мечките пък се бяха изпокрили по пещерите, унесени в сънища за плодове и медец.
Не съм момче, което обича да се мотае с оръжие. Привързаността на мама към пистолета й — плюс непрестанните заплахи за самоубийство, с които ме контролираше като малък — ме насочиха към други форми на самозащита.
През годините съм се измъквал — често едва-едва — от много ситуации, в които работата ми е била спукана, благодарение на ефективната употреба на оръжия като юмруци, стъпала, колена, лакти, бейзболна бухалка, лопата, нож, гумена змия, истинска змия, три скъпи антични порцеланови вази, около сто галона разтопен катран, ведро, гаечен ключ, вбесен кривоглед пор, метла, тиган, масло, пожарогасител и една огромна наденица.
Колкото и безразсъдна да ви изглежда такава стратегия, предпочитам да се осланям на ума си, отколкото на персонално снаряжение. За съжаление в онзи момент на поляната умът ми беше толкова пресъхнал, че най-доброто, което изцедих, беше да направя снежни топки.
Тъй като доста се съмнявах, че незнайните, протяжно виещи същества, плъзнали по петите ми, са пакостливи десетгодишни момченца, се отказах от защита със снежни топки. Придърпах качулката над замръзналата си глава и я затегнах здраво под брадичката.
Тези стенания не бяха случайни, но независимо колко се различаваха от фученето на фъртуната, която непрекъснато се изменяше по сила и посока, може би все пак бяха продукт на вятъра.
Когато умът ми откаже, прибягвам до самозаблуда.
Отново се отправих към училището и незабавно засякох движение отляво с крайчеца на окото си. Обърнах се към заплахата и съзрях нещо бяло и бързо, видимо само защото беше ъгловато и настръхнало в сравнение с вълнообразните възвишения и фуниите завихрен снежен прах. Като таласъмите от сънищата то изчезна както се беше появило, сливайки се с непрогледната виелица, оставяйки у мен неясно усещане за остри ъгли, изсечени очертания, блясък и прозрачност.