Протяжният вой секна. Стенанията и съскането на вихъра ми звучаха почти ободряващо, очистени от този вик, изпълнен с жесток копнеж.
Киното не предлага мъдрост и има малко общо с реалния живот, но си спомних едни стари приключенски филми, в които действието се развива в джунглата и непрестанното биене на барабани е обтегнало нервите на групата изследователи, които се потят под тропическите си шлемове. Внезапното спиране на барабана обаче никога не им носи облекчение, защото тишината най-често означава, че от атаката ги делят секунди.
Подозирах, че поне в това отношение Холивуд е улучил истината.
Предчувствайки, че скоро ме очаква съдба, по-странна и по-лоша от отровна стреличка в гърлото (или голяма стрела в окото), изоставих своята нерешителност и забързах към училището.
Нещо мрачно се извисяваше в бурята напред и надясно, забулено от снега, прилично на замръзналите голи клони на дърво, превито от вятъра. Но това не можеше да е дърво. Нямаше дървета на поляната между абатството и училището.
Бях зърнал малка част от мистериозното присъствие, което бе по-осъзнато от дърветата, което не се огъваше под напора на вятъра, а постъпваше съобразно своята непреклонна воля.
След като се разкри до степен да се превърне в още по-дълбока енигма отпреди, създанието се загърна в снежна пелерина и изчезна от погледа ми. Не си беше отишло, пазеше от мен дистанция като лъв, крачещ след отделената от стадото газела.
Не видях, но инстинктивно почувствах как друг хищник се изправя зад гърба ми. Убедих се, че ще бъда връхлетян отзад и главата ми ще бъде откъсната като металния наконечник на кутийките кола.
Не искам модно погребение. Букетите цветя, поднесени пред ковчега ми, ще ме притеснят. От друга страна, не искам единственият свидетел на смъртта ми да бъде оригването на някакъв си звяр, който е утолил жаждата си с безценните ми телесни флуиди.
Когато, газейки в преспите, се гмурнах в дълбокото на поляната пред мен с лудо биещо сърце, всеобхватната белота на виелицата ме заслепи. Очите ме заболяха от искрящия сняг, а снежинките сякаш бяха от филм със специални ефекти.
В това ми състояние на допълнително затруднена видимост нещо пресече пътя ми, може би на около три метра пред мен, отдясно наляво. Формата, размерът и естеството му бяха неопределими заради бушуващата стихия, но не просто неясни, а и някак деформирани, да, със сигурност деформирани, защото ако съдя по зърнатото в заслепяващата белота, беше нещо като конструкция от кости в леден блок. С такава невъзможно биологична архитектура то би трябвало да се клатушка и олюлява докато върви, но вместо това съществото се движеше с някаква зловеща грациозност, визуално глисандо от вълнообразно движение; плъзна се настрани и в следващия миг вече го нямаше.
Бях набрал скорост и училището беше близо, ето защо не се обърнах, а пресякох дирята, оставена от онова, което се беше изпречило на пътя ми. Не спрях, за да разгледам отпечатъците. Самият факт, че има отпечатъци, доказваше, че не съм халюцинирал.
Протяжният вой не се извиси — остана само усещането за предстояща атака, за нещо, което се надига зад гърба ми, за да нанесе удар, и през съзнанието ми преминаха думи като орда, войнство, легион, рояк.
Снегът беше натрупал върху предните стълби на училището. Виелицата вече беше заличила следите на полицаите, които бяха търсили горкия брат Тимотей.
С мъка се изкатерих по стълбите, яростно отворих вратата, очаквайки нещо да ме сграбчи на прага, на една ръка разстояние от безопасността. Влязох в приемната, бутнах вратата след себе си и се облегнах на нея.
В мига, в който бях на завет от фъртуната и ослепителния блясък на снега, гонитбата ми приличаше на сън, от който се бях събудил; зверовете от виелицата — нищо освен плод на особено жив кошмар. И тогава нещо започна да стърже от другата страна на вратата.
Петнайсета глава
Посетителят би почукал, ако беше човек. Вятърът би засвирил в пролуките между дървените талпи на вратата, огъвайки пантите под напора си.
Това стържене имаше звука на кост, триеща се в дърво, или нещо като кост. Лесно си представих оживял скелет, който дращи с безсмислена упоритост по вратата.
В целия си откачен живот не съм срещал одушевен скелет. Но сега всичко е възможно в свят, където в „Макдоналдс“ продават салати с дресинг без холестерол.