Приемната беше безлюдна. Но дори и да е имало някой, това щяха да бъдат най-много една-две сестри.
Ако онова, което зърнах във виелицата, беше способно да избие вратата от пантите, бих предпочел по-добро подсигуряване от защитата, която можеше да ми предложи една монахиня. Нужен ми е някой, по-корав дори от сестра Анджела с нетрепващия й миртов поглед.
Бравата тракаше, тракаше, тракаше.
Тъй като се съмнявах, че единствено моята съпротива ще задържи далеч неканения посетител, аз завъртях секретния ключ.
Припомних си сцена от стар филм: един мъж се е подпрял на масивната врата от дъбово дърво, вярвайки, че е в безопасност от свръхестествените сили от другата страна.
Филмът разглеждаше злините на ядрената енергия: как едно съвсем малко облъчване с радиация за две седмици превръща обикновени създания в чудовища-мутанти с гигантски размери.
Както добре знаем, в реалния свят това е имало опустошителен ефект върху цените на недвижимите имоти в населяваните от чудовища области близо до всички ядрени централи.
Както и да е, човекът се беше облегнал на вратата и се чувстваше в безопасност, когато едно грамадно жило, извито като рога на носорозите, прониза дървото и разпаря гърба му, нанизвайки като на шиш сърцето му.
Чудовищата от онази халтура не бяха кой знае колко по-убедителни от актьорите, горе-долу изглеждащи като чорап, нахлузен върху нечия ръка, но онази сцена с шиша не ми излизаше от ума.
Отдръпнах се от вратата. Бравата се огъваше напред-назад. Отдръпнах се още.
Гледал съм филми, в които някой от героите, последен глупак, притиска лице до прозореца, за да огледа чисто ли е, и бива прострелян или попада в лапите на чудовище, което няма нужда от пушка, за да разбие стъклото и да повлече в нощта пищящата си жертва. Въпреки това отидох до прозореца край вратата.
Ако трябваше да прекарам целия си живот, вслушвайки се в мъдростта на киното, трябваше да хвърля бегъл поглед и да се извъртя светкавично настрани като побъркан с шарещи очи, които правят мнозина от най-титулуваните ни актьори.
Пък и това не беше нощна сцена. Това беше утринна сцена, снегът се сипеше, така че ако животът имитираше филмите, вероятно най-лошото, което щеше да се случи, че някой да нахлуе в еквивалента на „Тиха бяла Коледа“.
Тънка ледена коричка се беше образувала по стъклата на прозореца. Засякох някаква движение навън, но не видях нищо освен някаква неясно петно, аморфна форма, бледа фигура, пращаща от потенциална енергия.
Присвих очи и залепих нос до студеното стъкло.
Затаих дъх, за да не замъглявам прозореца с всяко издишване.
Посетителят на прага се втурна напред и се блъсна в стъклото, сякаш искаше да се види.
Потреперих, но не се строполих назад. Стоях вкаменен от любопитство.
Матовото стъкло все още маскираше посетителя, макар че онзи яростно се притискаше към него. Въпреки ледената завеса, ако това беше човешко лице, щях поне да видя очите и нещо като уста, но не би.
Това, което в действителност видях, ми беше непонятно. Отново у мен се създаде впечатление за кости, за скелет, но не за скелета на което и да е известно ми животно. По-дълги и по-широки от човешки пръсти, костите бяха наредени като клавиши на пиано, но не в правоъгълна клавиатура, а змиевидно, и се преплитаха с други вълнообразно извити редици от кости. Свръзката помежду им беше нещо като набор от стави и сухожилия. Въпреки ледената завеса забелязах, че те са подредени в изключително сложна структура.
Този колаж на свръхестествените ужаси, който се беше прилепил по протежение на целия прозорец, внезапно се огъна. С тих потракващ звук, сякаш хиляди зверове се въртяха едновременно върху кадифеното сукно на игралната маса, всички елементи от този странен пъзел се прередиха като в калейдоскоп и образуваха ново, по-удивително създание.
Отдръпнах се от прозореца, колкото да обхвана с поглед цялата сложна мозайка, която обладаваше както студена красота, така и някакъв страшен, смразяващ ужас.
Ставите, които свързваха тези дълги редици от кости — ако това бяха кости, а не инсектилни крайници в хитинова обвивка — очевидно изпълняваха завъртания на триста и шейсет градуса около повече от една ос.
Калейдоскопът се завъртя с онзи мек звук от зарове, търкалящи се върху сукно, и образува нов сложен модел със същата зловеща красота като предишния, но този път още по-заплашителен.
Обзе ме ясното усещане, че ставите между костите позволяват едновременно въртене около множество, ако не около безкрайно множество равнини, което беше не просто биологично, но и механично невъзможно.