Създанието, рожба на фъртуната, отново се огъна. Най-новото калейдоскопично чудо от кости навеждаше на мисълта, че както в земната история няма две еднакви снежинки, така и създанието не може да се нареди два пъти по един и същи начин.
Очакването ми беше не само, че всичките осем ослепителни стъкла на прозореца ще се пръснат едновременно, но и че рамката ще се разлети на тресчици, изкъртена от стената заедно с парчета мазилка, и създанието ще проникне в училището сред водопада от отломъци.
Щеше ми се да имам на разположение сто галона разтопен катран, вбесен кривоглед пор или най-малко тостер.
Внезапно привидението се отдръпна назад и престана да се преобразява в зловещи модели от кости. Помислих си, че се засилва, за да преодолее бариерата, но атака не последва. Зад замръзналото стъкло изчадието на фъртуната отново се превърна в размазано петно, електрически вълни, трептящи от напрежение.
Миг по-късно то сякаш се сля със снежната виелица. Сянката му вече не се мяркаше в прозореца и осемте стъкла изглеждаха безжизнени като осем телевизионни екрана, настроени на глух канал.
Едно стъклено квадратче беше пукнато.
Предполагам, че тогава разбрах как се чувства зайчето, изправено пред койота, който оголва зъбите си, изцапани с ръжда от кръвта на многобройните му жертви, как бие и подскача сърцето му в гърдите, как ще изскочи от страх.
Протяжния вой не се надигна във виелицата. Само вятърът сърдито фучеше и свиреше през ключалката на вратата.
Дори за човек, привикнал със свръхестественото, подобно неправдоподобно събитие би предизвикало в равна мярка учудване и съмнение. Страхът, от който се свивате при мисълта за други такива преживявания, е уравновесяван от непреодолим импулс да видите още, за да разберете.
Нещо ме заставяше да отключа вратата и да я отворя. Потуших този подтик, не повдигнах крак, не помръднах ръка, просто си стоях с ръце, увити около тялото, и дишах треперливо, докато не пристигна сестра Клеър Мари, която учтиво, но твърдо настоя да събуя скиорските си ботуши.
Шестнайсета глава
Докато зяпах в прозореца и се опитвах да разбера какво бях видял, поздравявайки се за факта, че бельото ми все още е чисто, бях пропуснал да забележа, че сестра Клеър Мари е влязла във фоайето. Тя дойде отзад и ме заобиколи в кръг, заставайки между мен и прозореца, бледа и мълчалива като луна, кръжаща в орбита.
С одеждите си, нежно розовото си лице, топчест нос и обратна захапка, на нея й трябваха две дълги пухкави уши, за да прилича на заек и да отиде на маскен бал.
— Чедо — рече ми тя, — гледаш, сякаш си видяло призрак.
— Да, сестро.
— Добре ли си?
— Не, сестро.
Тя присви нос, сякаш беше надушила миризма — знак за тревога — и отново ме заговори:
— Чедо?
Не знам защо все ме нарича „чедо“. Никога не съм я чул да се обръща към друг човек по този начин, дори и към децата в училището.
Тъй като сестра Клеър Мари е сладък и нежен човек, не исках да я безпокоя, особено като се имат предвид две неща: че поне за момента заплахата беше отминала и че тя в качеството си на монахиня не носеше ръчните гранати, от които имах нужда, за да изляза отново навън.
— От снега е — успокоих я аз.
— Снега?
— Вятърът, студът и снегът. Аз съм момче, израснало в пустинята, мадам. Не съм свикнал с такова време. Навън е отвратително.
— Времето не е отвратително — увери ме тя с усмивка. — Навън е славно. Светът е красив и славен. Човешкият род може да бъде отвратителен и да се отвърне от доброто. Но времето е дар божи.
— Добре — отвърнах.
Усещайки, че не е била убедителна, тя продължи:
— Снегът облича земята в чиста премяна, гръмотевиците и светкавиците са призрачна музика, вятърът издухва застоялото, дори наводненията оставят след себе си всичко в зеленина. За студеното си има горещо. За сухото — мокро. За вятъра — затишие. За нощта — ден. Смисълът на времето е в този кръговрат, макар че на теб може да ти се струва другояче. Прегърни времето, чедо, и сърцето ти ще се отвори за природното равновесие.
На двайсет и една години съм, знам какво е да имаш безразличен баща и враждебна майка, острият нож на загубата е клъцнал част от сърцето ми, убивал съм при самозащита и за да спася живота на невинни хора, и в Пико Мундо съм оставил всичките си приятели, които горещо обичам. Вярвам, че съм изписана от миналото страница, която всеки може да прочете. Въпреки това сестра Клеър мари намира за уместно да ме нарича — само и единствено мен — чедо. Понякога се надявам, но по-често подозирам, че тя е толкова наивна, колкото е сладка, и че въобще не ме познава.