— Толкова ми е мъчно за теб, Оди — промърмори тя.
Смих рамене.
— Когато стане напечено, нещата ми се изясняват.
— Но едва в последния момент, само тогава?
— Да, мадам. Само тогава.
— Значи в решителния момент, когато е напечено, неизбежно се гмурваш в хаоса.
— Е, мадам, поне не мога да се оплача от скука.
Сестра Анджела докосна с дясната си ръка кръста, който висеше на гърдите й. Погледът й пробяга по плакатите на стените. За момент се поколебах.
— Ще поседя с децата, за да видя няма ли да усетя по-добре каквото се задава. Ако това ви устройва.
— Да. Разбира се.
Надигнах се от стола:
— Сестро Анджела, има нещо, което бих искал да направите, но много ви моля — не ме питайте защо.
— Какво?
— Залостете всички врати, затворете всички прозорци. И наредете на сестрите да не излизат навън.
Предпочитах да не й разказвам за създанието, което видях във виелицата. Едно, че онзи ден в кабинета й нямах думите, с които да опиша привидението, друго, че когато нервите ми са опънати, това пречи на ясната мисъл, а сестра Анджела трябваше да е готова за опасността, без да е изправена на нокти.
И най-важното, не исках тя да се притеснява, че се е съюзила с някого, който е не просто готвач на аламинути с шесто чувство, а напълно превъртял готвач на аламинути с шесто чувство.
— Добре — каза тя. — Ще затворим здраво, пък и без друго няма причина да излизаме в бурята.
— Бихте ли помолили брат Бернар да направи същото? През оставащите часове от Божествената служба братята не бива да излизат, за да влязат в църквата през голямата галерия. Кажете им да използват вътрешната врата.
При такова сериозно положение сестра Анджела беше лишена от най-ефикасния си инструмент за разпит: онази прекрасна усмивка, отправена търпеливо към теб в плашещата тишина.
Фъртуната привлече вниманието й. Прокобни като пепел от разтурено огнище, снежните облаци мрачно се трупаха над прозорците. Тя отново ме погледна.
— Кой е там, Оди?
— Още не знам — отвърнах, което беше вярно, доколкото не можех да назова онова, което видях. — Но ни мисли злото.
Деветнайсета глава
Представих си, че съм куче с нашийник, и се оставих на интуицията да ме води за каишката. С криволичене и заобикаляне минах през стаите и коридорите на приземния етаж, за да стигна до едно стълбище до втория етаж, където коледните украси не ми вдъхнаха празнично настроение.
Когато спрях пред отворената врата на стая трийсет и две, усъмних се, че съм се заблудил. В края на краищата не се бях отдал на интуицията си, а ме е водело подсъзнателното желание да повторя преживяването от изминалата нощ, когато Сторми сякаш ми беше проговорила чрез спящата Анамари посредством нямата Джъстин.
Тогава, колкото и да не исках, отблъснах контакта. Постъпих правилно.
Сторми е моето минало и ще бъде моето бъдеще докато земният ми живот приключи, когато времето свърши и вечността започне. От мен се изискват търпение и постоянство. Единственият път назад е пътят напред.
Казах си, че трябва да се обърна, да продължа нататък по втория етаж. Вместо това пресякох прага и се озовах в стаята.
Давено от баща си на четири годинки, зарязано като мъртво, но все още живо осем години по-късно, момичето със сияйна хубост седеше в леглото, подпряно на възглавниците. Очите му бяха затворени.
Ръцете му лежаха в скута с обърнати нагоре длани, сякаш се готвеше да получи подарък.
Макар и заглушени, гласовете на вятъра бяха цял легион: пеещи, ръмжащи, съскащи в единствения прозорец.
Колекцията от плюшени котенца ме гледаше от полиците над леглото й.
Анамари беше отишла някъде с инвалидната си количка. Бях я мярнал в детския кът, където сред смеха на децата тихият Уолтър, който не можеше да се облича без чужда помощ, свиреше класически пиеси на пианото.
Атмосферата беше натежала, както става между първата светкавица и първото трещене на гръмотевиците, когато дъждът се е образувал на километри в небето, но още не е достигнал земята, когато милионите едри капки се изливат на порои, сгъстявайки въздуха под себе си като последно предупреждение за подгизващото им идване.
Стоях в замаяно очакване.
Зад прозореца стълпотворения от снежинки щурмуваха деня и макар че вятърът продължаваше да размахва камшици по утрото, гласовете му заглъхнаха и конусовидният кристал на тишината бавно се разтвори около стаята.
Джъстин отвори очи. Въпреки че обикновено тя гледа, без да вижда, сега погледът й се спря на моя.
Долових познато ухание. Праскови.